Имаме си като народ един определен сорт популярни поговорки, който хвърля дебела кахърна сянка върху всеки опит за надежда, ведрост, щастие, дори усмивка у човека. Да – там обяснението е с робството, смачкания дух, търпенето и подобни. Обаче дали сме мислили вярно? Все пак ги тълкуваме ние, възрастните, а ние сме известни със склонност да гледаме на живота по-негативно и песимистично, да сме твърде често криви, осъждащи и обесващи всичко наоколо. А обратното на нас децата се оказват в ролята на големите. Затова нека да разтълкуваме набедените за вредни поговорки с погледа и гледната точка, присъщи на децата – необременените прекрасни същества, които умеят да се радват на живота и почти винаги се усмихват без причина.
Забравете каквото знаете досега за тези поговорки, защото техните послания може би са всъщност ето такива:
„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“
Тук изобщо няма съвет да си кротък, безкрайно внимателен, предпазлив и затворен човек и никога нищо да не рискуваш, за да не би да ти се случи нещо лошо. Това е поговорка с позитивно предупреждение: тичай, скачай, дивей, прави белѝ и нарушавай правила, рискувай и опитвай от всичко, защото само така ще видиш и изпиташ хубавите неща и чудесата на живота! Нали?
„Преклонена главица сабя не я сече“
Досега сме си мислели, че робската нагласа на народа ни сякаш е най-добре изразена в тази поговорка – оцеляването е над всичко, българино, така че търпи всичко, само и само да оцелееш. Момент обаче. Представете си сега ситуацията – стои един човек и срещу него една сабя замахва. Обаче човекът не чака и – хоп – едно такова бързо си прекланя главицата и сабята – ффшшш – минава над нея, не уцелва! После сабята пак замахва, ама човекът е гъвкав и пъргав – цак, цак – сменя позата светкавично и се спасява пак и пак! Ами да – ето, тази поговорка ни учи как да избягваме лошите неща в живота – с гъвкавост, с бърз ум и реакция, а не да стоим сковани, в очакване на съсичането.
„Око да види, ръка да пипне“
Тази поговорка, сме сигурни възрастните, подстрекава недоверието. Ами не! Тя всъщност насърчава добронамереността. Да поискаш да видиш очите, лицето на човек, да го гледаш в очите открито. Да пипнеш ръката му, да го докоснеш – да потърсиш близост и приятелство с другите. Сещате се колко лесно и бързо децата се сприятеляват помежду си, нали? Как може да се скарат истерично, но след пет секунди са забравили всичко и пак си играят щастливо помежду си… Еми, има на какво да се поучим големите от това.
„Много хубаво не е на хубаво“
Едно време поговорките са се разпространявали първо от уста на уста, а не писмено, нали така. Така. Когато тази поговорка е трябвало да се запише за следващите поколения, при записването ѝ е станала малка грешка, която е преиначила значението ѝ. Поговорката всъщност трябва да се изписва правилно ето така: „Много „Хубаво!“ не е на хубаво“
Нали разбирате как кавичките и удивителната лесно са изпаднали при предаването от уста на уста и затова не присъстват и сега. А каква голяма разлика! Смисълът тук не е, че няма пълно щастие и че когато почнат да ти се случват хубави неща, неминуемо следва и лошото. Тц! Мъдростта в нея е: не бъди конформист, не угаждай прекалено, не бъди йес-мен, научи се да отказваш, приятелю! Понеже ако твърде много казваш на всички и за всичко „Хубаво, да, добре!“, ще изневеряваш на себе си и няма да свършат хубаво нещата за теб самия.
„Музикант къща не храни“
Тук незнайно защо приемаме, че подлогът е „музикант“. А всъщност подлогът е „къща“. Да, странно е, че големите не сме го видели така, още повече като имаме предвид колко често този подход се ползва в заглавията в много от медиите – подлогът да не е първи в изречението. Та с други думи е добре да четем така:
„Къщата не може да „нахрани“ един музикант“. Ами да, то музикантът, както и всички хора на изкуството, не се вълнуват от материалното. За тях целта в живота им не е да вдигнат къща, това не им носи истинско удовлетворение. Техните търсения и мечти са други. Ми така си е.
„Всяко чудо – за три дни“
Разпространеното тълкувание тук е, че каквото и да се опитваме да променим – в себе си, в системата – нещата скоро след това ще се уталожат и все тая. И да си траем – каквото и да се опитва властта да ни причини, ако не привличаме внимание, ако не се репчим, ще утихне скоро.
Грешно тълкувание, разбира се, ако питате децата.
Тази поговорка иска да ни каже, че за да можем да живеем наистина пълноценно, не трябва да се впиваме в едно-единствено „чудо“, едно-единствено хубаво нещо, което имаме и да ни е страх, че това е всичко в живота ни. А ни подсказва, че за да сме истински щастливи, периодично трябва да го „пускаме“ това нещо и да живеем следващото чудо. И следващото, и следващото… Децата ги умеят тези работи. Преди да станат възрастни.
Още от Милен Антиохов:
Шокчета, чимбери, космонавт, „Напикай се!“ и още детски ретро гадни номера
„Скъкан“, „склефан“, „Поп Андрей“ и други ретро детски лафчета
