Учебната година започна, а освен всичко останало, което идва с нея, ето ги нà и родителските срещи. Часовете, в които майки и татки сядат на чиновете и се чувстват отново зле – както някога, когато самите те са били ученици. Сядаш и ти и чакаш да ти се махне и това от напрегнатата глава. Родителската обаче няма намерение да свърши, преди да мине през своите девет кръга мъки:
Ти трябва да си там навреме, но родителската няма да започне когато е обявена. Тичал си от работата, може би дори си тръгнал по-рано днес, с риск да ти го изкарат утре в офиса през носа – само за да си навреме за чакането. Мислиш си, че някакви други родители не са дошли и затова началото се бави – ама че скапаняци! – но не, не е заради тях. А е просто заради това да ти е гадно. Да чакаш.
На чина е неудобно. Коленете ти са забити от долната част на масата, дупарата ти започва да се набива от твърдата седалка, гърбът натежава, а лактите се ръбят в ръба на чина. Така е. Не си там да ти е удобно. Но по-неудобно тепърва ще ти става – на душичката. Ако се загледаш в нея, ще усетиш колко се е свила вече.
Потиш се и се тревожиш дали класният ръководител няма да каже нещо, което касае тъкмо товето дете. Дали изедничето не е направило нещо, за което ей сега, пред всички да разбереш и да се чудиш как да реагираш, къде да се скриеш, колко бързо да потънеш в земята от срам. Потиш се и обмисляш всички възможни и невъзможни наказания, които ще влязат в сила още преди да напуснеш родителската. Защо бе, сине/дъще майчин(а)/татин(а), защооо! Какво ти липсва, какво нямаш, колко кожи още трябва да сваля от себе си, за да имаш добър живот, та така ще ме излагаш ти мене (вероятно!)?!
Отдавна си си научил урока, че по един ученик има разходи. Е, за някои от тях никога няма да успееш да се сетиш. Все има нещо. Все още и още. Все се гласува някакво ново плащане и въпреки че уж никой не иска да дава още и още, някак си резултатът от вота е все в полза на това да се вадят допълнително пари.
От теб и от другите родители се искат или очакват много неща, като немалко от тях са едни такива противоречащи на смисъла и разума! Ето например униформите. Хем учениците трябва да имат униформи (малко да видят какво е ред, принадлежност и изпъкване на ума пред външния вид), хем цената им е „ох, леле“, хем на практика са неприложими. Глупаво е да купуваш пет броя – за всеки ден от седмицата. Наивно е да очакваш твоето малко свинче да не се цапа. Но е безсмислено и решението да не се ходи с пълна униформа на училище, а просто всеки ден да се носи по един елемент от нея…
Няма как. Всички родители сега сте насядали по чиновете на учениците (някои са се подпрели по ъгълите, понеже няма места, като наказани), а учителят е отпред, на по-високо и е най-нормално да чувствате, че ви мъмри. Дори когато няма такова нещо. Но да, обикновено има. Пасивно агресивно, леко уж прикрито, но не напълно. Просто сте си виновни. Вижте го класния, писнало му е да се разправя с вашите деца. Не можете ли да се справяте малко по-добре с възпитанието на тия говедца?!
С другите родители. Все някой ще даде глуповато и недообмислено предложение, което ще те вкара или в разходи, или в занимавки. Все някоя майка или татко ще реши да се прави на комсомолче и доброволно (доброволно, божкеее!) ще предлага инициативи и активности, ужас. Не става да кажеш, че е тъпо и ти не искаш никакви допълнителни ангажименти и разходи повече. Затова спориш за дреболиите около предложенията, с надежда да ги обориш така заобиколно.
В стаята сте се събрали всякакви възрастни. Всяко възрастно тяло излъчва топлина и въглероден диоксид. Повечето, дето сте се събрали в стаята, излъчвате и негативна енергия: както психическа, така и от разни болни бъбреци, кожни проблеми и всякакви други хронични проблеми, които скоро ще споделяте с желание пред непознати възрастни из поликлиничните коридори. Така че дори и на отворени прозорци (а все има някой, който ги притваря) кислородът не достига и чувстваш, че се задушаваш. Като вземем предвид и психосоматичния ефект – дори и да е добре проветрено, ти се задушаваш. Вече ти е дошло твърде много срам, мъмрене, плащане и безсмислие. Но още малко, само още малко, ей сега ще свърши и тази родителска…
Колкото и да си мислиш, че ще продължи родителската среща, тя по правило винаги продължава повече.
Прибираш се изтощен, нервен, потиснат и по-беден и си го изкарваш на другия родител, който си е спестил родителската. И, разбира се, на детето.
Вижте още:
