Ден за излагации

| от Цветослава Христанова |

По принцип гледам да си се излагам в спокойствието на собствения си дом. С малки изключения. Имаше няколко клети куриера, които за тяхно злощастие бяха решили аз да им бъда първата доставка сутрин. Вече ми доставят пратки само следобеда. И така – по принцип.

Днес, за сметка на това, си ми е ден за излагане.

Сутринта отиваме в детския център с една приятелка и нейните отрочета. Първите десет минути бяха супер – децата играеха кротко в зоната за 0-4 годишни. Ние бяхме взели маса точно на първа линия до нея. Поръчахме кафе. Тъкмо седнахме и тримата се изнизаха като бандата на Оушън и се навряха в зоната за големи – с катеренето. Влизам след Теодор. Катеря се, подскачам, лазя, напъхвам се по разни тунели и всякакви тесни пространства. Разкрачвам се, прилазвам, тътрузя се и набутвам. Вися се по завързани топки с въжета и се боря с малки (но много на брой) боксови круши.

Големи ролки, през които трябва да се търкулнеш, силно наподобяващи месомелачка, и разни други уреди за мъчения. Каква картинка съм отстрани, не ми се и мисли. Моята приятелка ми маха отдолу и ми се смее. След около 15 минути сме горе при голямата пързалка. Баси, по чукарите не се лееше толкова пот. Време е да издадат фитнес програма за изпълнение по детските центрове. Вие колко време може да скачате на батут? Теодор може 1 час. На мен 20 минути са ми достатъчни… за една седмица.

Горда се намествам пред пързалката и хващам Тео в мен. Той вече няма търпение: пляска и подскача в екстаз. Изведнъж една мисъл сковава тялото ми – ами ако се заклещя?! Представям си как чувам по уредбата: „Моля, изпратете крана до западното крило при голямата пързалка – заклещила се е една майка.“. Поглеждам назад – аааа, не се връщам оттам. Ако трябва ще легна на една страна, ама не се връщам. И на всичкото отгоре баш сега се напълни с народ. Поемам дъх и се приплъзвам напред. Пързалям се. На едно място трябваше малко с петички да си помогна, но минах. Минах!

21754215_10155797254268530_2084629377_n

Малко по-късно същия ден трябваше да ида до банката, пощата и един магазин в близкия мол. Поемаме двамата с моето диване, което е на етап „аха-аха“ да проговори и повтаря основно лесни срички в певческа форма. Та пеем си двамата в колата. Който ме е чувал да пея, приемете моите извинения: който не е – му пожелавам така и да си остане, освен ако не е прегрешил сериозно. Излизаме си от колата, аз още съм в ритъм и по инерция си пея нещо от сорта на: ЛАЛАЛ ЛА ЛАААА ЛА ЛА, ТА ТА ТАТААА ТАТА ТУУУ ТУ ТУУУУ, РАРААААА НЯНЯНЯН НЯЯЯЯЯЯ, ЛА ЛА ЛАЛАЛА ЛАЛАЛАЛА.

Тео ходи до мен за ръка и повтаря доволен. Цвилим си двамата докато в един момент не се усещам, че сме минали вече половината мол. Лошооо. Ама, здраве да е. Важното е, че не се заклещих днес.

Текстът на Цветослава Христанова е публикуван с изричното съгласие на автора. Той е част от книгата на Цвети Христанова „В малките часове“.

 
 


Повече информация Виж всички