От кръщенето си, на 5 години, помня следното: Новите официални обувки ми стискаха адски, а в кадифените панталонки краката ми щяха да се сварят. Попът ми се скара, защото ми се ходеше доста до тоалетна, бавех му графика. Обикаляхме един казан, по тогавашните ми критерии около три часа.
Питаха ме дали се отричам от Лукавия, не го знаех кой е този, но сметнах, че е Андрей Луканов, и се отрекох, че попът да не ми крещи пак. Баба ми кръжеше около мене и повтаряше назидателно, че вече съм християнче, от което останах с впечатление, че да си християнче е някакъв не много добър изход за мене, защото, нали, не се разбирах особено с баба си. После бяхме на ресторант и ядох много готин шницел. Кръстницата си не съм виждал що-годе оттогава.
Вярващ християнин станах има-няма 15 години по-късно, напълно осъзнато, след като съм срещнал много хора, преживяла редица неща, прочел много книги, изчел съм Библията и Корана и съм се запознал с източните религии, изградил съм някакви свои принципи и ценности благодарение на семейството и приятелите си, дори част от преподавателите си. Беше мой съзнателен избор да повярвам.
Години по-късно съм на погребение. Изпращам свой близък човек, който си е отишъл без време. Свещеникът използва отдалата му се възможност да поговори за праведния живот на покойния и между редовете да вметне, че да си праведен значи да не се поддаваш на съвременни неолиберални ценности. Споменава с осъдителен тон „мъжеложството“ и феминизма. После дълго време не посещавам храмове. Усещам, че няма да намеря вярата и утехата си в този дом.
Започва отново да ме тегли натам, докато пътувам по света. Изпитвам нужда да отида някъде и да постоя смирено, да благодаря на съдбата, на вселената, на всяка сила, която е по-голяма от нас, за да прекрасната земя, която ни е дадена, за всички достижения на човешкия дух и ум, за възможността да се докосна до някои от тях и да ги видя отблизо. Да се помоля за разум и човечност, за да ценим всичко това и да не го разрушаваме. Притихналите храмове с техните вековни фрески ми се струват идеалното място за това.
Но в главата ми постепенно се избистря едно категорично решение:
Аз няма да кръщавам децата си в църква!
Нито като новородени бебета, които няма да помнят нищо, нито като невръстни дечица, които послушно ходят подир свещеника и се чудят кога ще приключи упражнението. Не осъждам и не критикувам хората, които избират да го направят – решението какво един родител ще предаде на детето си и как ще го възпита си е изцяло негово. Но моите деца ще направят избора си сами. Когато го почувстват, когато повярват в него (ако повярват в него!), когато в решението им има достатъчен елемент на осъзнатост, че поне да разбират какво се случва около тях – от кого и защо се отричат, защо обикалят около казана с вода три пъти. И няма да им се сърдя, ако вижданията и вярванията им не съвпадат с моите.
Струва ми се, че така е по-правилно, отколкото да извършваме някакъв ритуал без тяхното знание и разбиране, само защото „така се прави по принцип“. Нужно е да си пълнолетен, за да гласуваш например и се приема за недопустимо децата да бъдат индоктринирани в политика и политически убеждения институционално. Защо тогава вярата, ако приемем, че на нея се основават базовите ни ценности, да е нещо, което ни се налага по чуждо усмотрение.
И всъщност възпитава ли ни кръщенето във вяра наистина?
Ако то бъде просто една формалност, след която не следва нищо във възпитанието на детето, не мисля, че то само по себе си ще го направи вярващ човек, християнин, наречете го, както искате.
Ако искаме децата ни да са християни, струва ми се по-важно да ги възпитаме в християнските ценности – да уважават другите, да помагат, без да очакват насреща, да не отмъщават, когато някой ги нарани, да вярват в доброто и да не чакат някой друг да го прави вместо тях. А включително и да четат с разбиране и да не вярват на разни фалшиви сензации, които се пускат от време на време, че ще ни забранят кръщенетата, за да ни отнемат православното християнство и националната идентичност.
Вижте още:
