Две и половина годишната ми дъщеря е от кротичките. Няма против да си играе на площадката в квартала с децата, но преди да се включи в игрите, предпочита да наблюдава известно време. Харесва й да се самозабавлява и няма проблем да седне тихичко с кофичката на пясъчника малко встрани.
Изглежда, че при нея всичко е наред.
А те постоянно се бият – както на площадката, така и в яслата, която тя посещава. И се надпреварват. Почти всичките им занимания са свързани с надпревара, бой за играчки, удряне, щипане и оставяне на „градинки“ по ръцете на останалите. Удрят се безмилостно за колички, бутат се за място на пързалката или чупят пластмасови играчки.
Преди време едно от момченцата започна съвсем безпричинно да налага дъщеря ми по главата с лопатката за пясък и тя дотича при мен, разплакана.
След като се скара строго на сина си за постъпката („Момичета не се удрят!“), бащата на момченцето се обърна към дъщеря ми и я посъветва: „Следващия път, когато той те удари – му го върни! Удари го и ти!“
На което тя отговори кратичко единствено: „Не искам“.
Това ме накара да се замисля: наистина ли насилието е вродено у децата, както човек би си помислил, ако съди по наличието му?
Но щом е толкова разпространено на детската площадка, все отнякъде трябва да се появява, нали?
Добро отправно начало, за да си отговорим откъде идва това желание за бой, съревнование и агресия у толкова малки дечица, е да си припомним следното: по данни на Държавната агенция за закрила на детето всяко пето българско дете страда от физическо насилие вкъщи. Пак според тези данни – всяко второ дете, живее в риск от тормоз.
Изглежда, че дори тормозът над малката ни дъщеричка да й е спестен у дома (с баща й мразим насилието) – очевидно няма как да й бъде спестен в социалната среда.
С отчаяние се чудя как трябва да я науча да постъпва, когато я закачат, когато я тормозят или открито я нападат, удрят или хапят? Какво да я науча да прави, когато й вземат несправедливо играчките или я карат да се бута и блъска, за да получи какъвто и да е достъп до люлката или до пързалката?
Наистина ли трябва да я науча да „си го връща“, независимо, че не иска?
Ще трябва ли да я „записваме на бойни спортове“, само за да продължи да се адаптира към „средата“, за да може да „оцелява“?
Не може ли да се „адаптират“ онези дечица, и най-вече техните родители, които смятат, че да се бият едно с друго е нещо „нормално“ – „най-вече за момченцата“? Не може ли да се адаптират онези, които вярват, че „оцелява по-силният“, които смятат, че живеят в подобие на джунгла, но не в цивилизация?
Не може ли да се „адаптират“ и да осъзнаят, че насилието и агресията са енергоемки, трудоемки, уморителни, деструктивни и възпиращи развитието – и тяхното, и това на децата им? Че си губят живота в надпревара с останалите. Че е излишно усещането им, че светът е груба материя, която трябва да се избута, оформи и намести, вместо да се приеме такава, каквато е…
Не могат ли да се „адаптират“ онези възрастни, които смятат, че тупването по главата е единственият начин да те забележат и да съществуваш? Не могат ли да се адаптират децата им към онези, които НЕ ИСКАТ да се бият, но започват да се бият, защото са видели, че това явно носи някакви социални ползи. И защото съпротивата срещу боя не е достатъчно силна – нито у родителите, нито сред другите деца.
Но цивилизацията отдавна е измислила съпротива срещу насилието и дъщеря ми интуитивно я е усетила. Не отговаряш обратно, а просто отказваш да участваш. Ако трябва – обръщаш и другата буза.
На теория е лесно. Но на практика никак не е.
Разбира се, че не искам да наблюдавам как удрят малкото ми момиченце и се чудя как да постъпя. И на мен ми се иска тя да е силна и оправна и да поставя „лошите“ (с които явно тепърва ще се сблъсква) на място. Но това се случва само в екшъните. В реалността никога няма да може да „постави хулиганите на място“, колкото и да им „го връща“ физически, защото ако сега стърчи с една глава над момченцата, които я удрят, и е способна да ги тупне в отговор – след десетина години няма да може. И ако обществото продължава да приема, че насилието е присъщо за силните (а не за слабите, както е всъщност) – в един момент и тя ще се окаже също на страната на насилниците и жертвите… И така до края на света.
Вчера същото момченце отново бутна дъщеря ми и я разплака. И баща му отново я посъветва: „Ако те бута – ще го буташ и ти!“.
Но този път тя отговори само: „Добре“.
Не, не е добре. Съвсем, съвсем не е добре.
Още от автора:
Плюсовете на развода: мнението на една жена
