Ралица Райкова е някой, за когото да се говори в клишета ще бъде неуместно, макар че такива да искаш – „обещаващ дебют“, „изгряваща звезда“, „нова сензация на поетичния небосклон“. И всичко това ще е по свой начин вярно, но няма да изчерпва или улавя Ралица. Както в нейната първа стихосбирка „Фигури от сол“, така и в тихото ѝ запомнящо се присъствие, ще срещнете миналото, морето, сянката на смъртта наред с тази на живота, носталгията, надеждата, любовта и онзи вечен път към порастването, по който ще сгрешим ако не тръгнем изобщо, но ще сгрешим повече, ако си позволим да го извървим до края. А нея самата срещам дни след премиерата на книгата ѝ, за да поговорим за творчество, движещи вътрешни сили, послания, клишета и растеж. Тихичко. Тя знае – „На ръба на деня всичко друго, освен тишината, е неуместно“.
Ралица, ти принадлежиш към поколението Z, за което вече съществуват много клишета – като това, че трудно задържа вниманието си, като това, че рядко намира мотивация, че му липсва последователност. Не това клише обаче „повява“ от твоето писане. Чувстваш ли се като типичен представител на поколението си? И откъде според теб идват мотивацията и движещите механизми на твоята генерация?
Не отричам факта, че всяко поколение си има определени характеристики. Интересното обаче е, че отделните му представители, при по-внимателно вглеждане, обикновено им се изплъзват и трудно се свеждат до някаква опростена рамка.
В този смисъл, не знам дали изобщо някой се чувства като типичен представител на поколението си. За себе си мога да кажа, че ме вълнуват поне една част от въпросите, които вълнуват и повечето хора на и около моята възраст днес, тук и сега. Занимават ме обаче и неща, които не бих определила като поколенчески обусловени. Накратко, когато пиша, не мога да не разсъждавам като дете на времето си – и все пак, писането трябва да умее да надскача времето.
Що се отнася до онова, което движи моето поколение – не съм сигурна дали може да се говори за движещ механизъм на цяла една генерация. По-скоро си мисля, че хората и днес, както е било винаги, имат своите лични мечти и желания, малки или големи, но свързани със собствения им живот. Социологията сигурно ще може да посочи и по-общи течения. На литературата обаче индивидът ѝ е далеч по-интересен.
Заглавието „Фигури от сол“ ми напомня на библейската притча за Содом и Гомор, и жената на Лот, която се превръща в солен стълб, когато се обръща назад да погледне града си за последно. Самата ти влизаш доста смело в мотивите за носталгията и миналото – какво има там, което привлича толкова много, при все осъзнатия риск да ни задържи в хватката си, или, ако безвъзвратно сме оставили назад нещо много красиво, то да ни пречи да вървим напред и да живеем?
Пред носталгията действително трябва да се сложи някакъв знак от рода на „Внимание, високо напрежение!“. Тя не е безопасна – рискът да се оплетеш в миналото, било то твоето собствено или общото ни човешко такова, винаги съществува. От друга страна, миналото е част от нас и не можем да не се връщаме към него. Интересното е, че всеки поглед назад сякаш променя вече случилите се събития, придава им различна светлина, предлага други гледни точки. Паметта и спомените се оказват бездънни чекмеджета.
Всъщност въпросът за времето и флуидните му граници винаги ме е вълнувал. Човекът изглежда едновременно потопен във времето и чужд на него, направен от време, но за безвремие. Разкъсван е между минало, настояще и бъдеще, и непрекъснато се опитва да се събере, непрекъснато търси нещо, което му се изплъзва. Донякъде затова толкова често гледам назад – търся отговори на въпроси.
При прочита на книга ти се замислих колко различна е от обичайното, което човек би очаквал от типичните очаквания за една писането на една млада жена. Теми като вечността, смъртта, вярата, дома и непреходното са силно застъпени, в много по-голяма степен например от влюбването, разочарованията, неизпълнимите. „Аз“-ът във „Фигури от сол“ не е никак нарцистичен, излъчва меко и човечно его, което не е подвластно на стереотипите за никой пол. Можем ли според теб в съвременността да говорим за типично „мъжко“ или „женско“ писане или това са отживели шаблони?
Рядко съм се замисляла за подобни шаблони. До доста късно всъщност изобщо не обръщах внимание на пола на автора и за мен това никога не е бил определящ фактор за начина на писане или дори за разглежданите теми. Разбира се, има въпроси, които са тясно свързани със съответния пол, но онези, които до момента са ме интересували – част от които посочваш по-горе, са универсални.
Изобщо за мен един от критериите за разпознаване на голямата литература, на голямата поезия, е тяхната универсалност. Затова все още четем автори, писали преди векове, автори, родени на другия край на света, автори, чийто живот няма нищо общо с нашия собствен. В този смисъл, писателите и поетите са мъже и жени, но ми изглежда твърде опростено писането им да се дели на „мъжко“ и „женско“.
Какво за теб определя кое писане се окачествява като изкуство и кое като графомания?
Графомания е, когато нито имаш какво да кажеш, нито знаеш как да го кажеш, а просто искаш да си гъделичкаш егото. Центърът се измества, така че фокусът да пада върху личността на автора, вместо върху думите му. Затова и се забелязва лесно – просто при графоманията всичко е накриво.
От друга страна, много по-трудно ми е да определя кое писане е изкуство. Бих казала – истинското, най-истинското възможно. Онова, което те кара с пълна сила да осъзнаеш, че си човек и че си жив. И което те кара да се замислиш какво точно значи това.
Мислиш ли, че изкуството винаги има политическо послание, дори когато то не е пряко и остава скрито между редовете, и ако да, то какво е твоето?
Изкуството винаги има послание, но не мисля, че непременно е политическо – пряко или непряко. Разбира се, зависи и какво имаме предвид под политическо послание, но сега се замислям, че една голяма част от любимите ми книги, изложби или дори музика са в много по-голяма степен „просто“ опити за разгадаване на човека и света. Сещам се например за една невероятна изложба в СГХГ с картини на Милко Божков и стихове на Борис Христов, посветена на камъка. Или за разказите на Матей Хоржава, едно своеобразно лутане в свои и чужди спомени. И тук може да се изведе някакво индиректно политическо послание – за свободата на личността, за мястото на индивида в съвременния свят и т.н., но фокусът е друг.
Що се отнася до моята книга, ако броим надеждата за политическо послание – нека това е моето.
Когато чета стихосбирката ти, усещам от нея една специфична зрялост, може би такава, каквато липсва на мен самата, въпреки че ти си много по-млада от мен. Как мислиш – кога и защо пораства човек? И има ли място у порасналия за „детето в себе си“?
Самата зрялост е специфично понятие, много индивидуално и много разтегливо. Човек може да се усеща зрял в едно отношение и абсолютно незрял в друго. Мисля си, че порастването настъпва, когато изгубим безгрижието. Светът става някак по-голям и в същото време се смалява, придобива граници, каквито преди не е имал. Трупаме познание, а с него и тъга, както се казва. Винаги обаче остава, трябва да остане място за детето, иначе се превръщаме в завършени циници. В предговора към една своя книга Ерих Кестнер моли малките си читатели да не забравят детството си. Ако и десетима от тях са си спомнили за думите му и са го послушали, светът вече е станал по-добро място.
Вижте още:
