Чудих се дали да се оправдавам, че не бива така да се генерализира, но спрях да се чудя и ето… Направо започвам в следващото изречние със следните сравнения. Обикновено майките нежничко преместват детето от гърнето в банята, а татковците го хвърлят високо във въздуха. Майките нежно галкат и гушкат мъничето, а пък татковците го боричкат и гъделичкат. Майките тихо и сладко редят песнички, стихчета и приказки за лека нощ. Татковците пеят като мечоци и си доизмислят както си искат класическите приказки за лека нощ, защото така им е по-забавно. (То обикновено и на хлапетата им е по-забавно). Ето някои мои варианти на последното действие:
Тя си е почти същата приказка, с тези разлики, че трите прасенца били четири и че вълкът изял трите прасенца, защото имал чук, защото ял много зеленчуци дотогава и понеже един зеленчук не бил зелен и затова бил само чук и вълкът си го запазил, защото правилно се досетил, че ще му потрябва този чук. Та! След като звярът изял трите прасета, отишъл да търси четвъртото, но се оказало, че то имало лоши проблеми с червата, понеже не ядяло никакви зеленчуци. Много пръцкало, а без да знае това, вълкът подушил въздуха да разбере къде се крие прасето, вдишал газовете и умрял, защото те били направо смъртоносни. И изводът е, че въпреки че прасето се спасило, като не яде зеленчуци, всъщност да се ядат зеленчуци е много важно и полезно.
Момиченцето в тази версия също си имало червена шапчица, но тя не била истинска шапчица, а била всъщност един вълнен чорап на дядо ѝ, който майка ѝ слагала на главата на детето си, за да не настине, понеже топлел хубаво. Тази „шапчица“ била и истинската причина бабата толкова да обичала внучката си и да се радвала, когато идва при нея.
Тя, бабата, била майка на бащата на Червената шапчица, а не на майка ѝ. Затова майката на Червената шапчица я държала надалеч и я карала да живее в гората, понеже не я понасяла. Та, значи бабата се радвала на внучката си, защото можела, като тя дойде, да помирише шапчицата ѝ, понеже ѝ миришела на мъжа ѝ, който бил починал и само това останало от него, дядото на Червената шапчица. Самият дядо приживе носил много рядко червените чорапи (посмъртно – никак), които бабата му изплела, просто защото били червени и него малко го било срам. И ги носил само няколко пъти (оттам и само леката миризма, не твърде нехигиенична и отблъскваща – „а вие, деца, е добре да знаете, че вълнени чорапи трудно се перат, дори и на ръка, защото после може да се разтегнат и изтънеят и да не топлят хубаво“), колкото за пред бабата да не я обиди, но тя не знаела и мислила, че това са му любимите чорапи и се радвала истински!
Оттогава се засилила и враждата между майката и бабата по бащина линия на Червената шапчица. Те никога не се харесвали особено, но след това станало много лошо положението. Например, освен че чорапът топлел главицата на детето, майката нарочно го пращала така при свекърва си, малко унизително за детето, но и то било жертва на тази война (както и бащата, но това е друга приказка), защото знаела, че когато подуши чорапът, на бабата ще ѝ замирише на дядото и ще ѝ стане мило, но само първоначално. После с часове ще плаче по загубата му от мъка и няма да намери покой дни наред!… Заспиването от скука е гарантирано преди края на приказката.
Тук Принцът нямало нужда да пробва краката на всички дами от царството в пантофката, не само защото в онези времена краката много миришели и нямало да е романтично. А защото, за щастие, се бил сетил да погледне в лицето Пепеляшка и така бил запомнил физиономията ѝ. Просто после съвсем лесно я познал, защото тя само носела стари дрехи и не била с грим и прическа. Иначе напълно си приличала на себе си.
Вижте още: „Какво бихте сторили, ако някой извика нацист да чете детски приказки на децата ви“
Тук пак, като в Пепеляшка, имаме темите Принц и Крака. И понеже Малката русалка много искала да има крачета, за да я хареса принцът, а и за да ходи, но не била и съвсем глупава, то тя поискала (стоейки до кръста във вода, за да си мисли принцът, че надолу си е човешка жена, просто не се вижда от водата) да му види краката. За да знае какво ще получи, ако си даде гласа на морската вещица. Понеже, както казах, не била глупава. И принцът трябвало да си събуе ботушите.
И русалката не само видяла, че краката са космати, но и усетила как вонят и се гмурнала погнусена обратно в океана, защото никак не искала да има такива отвратителни крака. А и се отказала от разни глупости за гаджета. (Сещате се вече, че този вариант на тази приказка е особено подходящ да се разказва от бащи на дъщери!) И си заживяла отново прекрасно и щастливо, без гаджета, защото гаджетата миришели и нямало нужда от тях.
Това е май правилното заглавие, а не „Дядо ряпа вади“ или „Дядо вади ряпа“. Та, всичко е както трябва, там наредили се всички да дърпат. Дядото… Бабата… Внучката… Кучето, котката и мишката. Обаче не става, ряпата не помръдва. Викат и други животни, и съседи, и разни други роднини по майчина линия: братовчеди на мама, чичовци, братя и каквито децата ви знаят, че има съпругата ви (също, особено важно – и бившият мъж на мама, ако има такъв). И накрая! Викнали таткото! И таткото казал гордо: мръднете настрана, хора, и хванал с една ръка ряпата и я извадил, без дори и нервче да трепне по мъжественото му лице. И всички после много хвалили таткото и му благодарили дълго. „Е, какъв е изводът?“ – трябва да попитате децата си накрая. Те, разбира се, ако са будни, ще кажат, че „Татко е най-силният!“. Да, кажете вие, точно така, точно така! Защото колкото пъти го повторят на глас, може и да го повярват. Поне докато не станат пак свидетели как мама само да погледне тате и той бързо-бързо излиза да изхвърли боклука…
Вижте още:
