5 оправдания, типични за бащите на момчета

| от Владимир Вълков |

Когато бащите възпитаваме синовете си, когато се грижим за тях, общуваме с тях, играем заедно – много от нас сякаш също ги и преценяваме, сравняваме със себе си, сравняваме ги и с другите деца, сравняваме ги и с онзи идеализиран образ, които сме си изградили за тях: и за сега, и за в бъдещето.

С дъщерите нещата стоят по съвсем друг начин – там много повече се отпускаме, омекваме, разтопяваме и позволяваме на тези наши малки принцеси да си правят почти каквото си искат с нас. И просто им се радваме и ги обичаме.

Докато при момчетата татковците май сме си поставили далеч по-сериозни задачи, разни стратегии и подходи, които оправдаваме най-често по някой от следните начини:

1) „Защото искам най-доброто за него, искам да стане човек!“

„Затова изисквам от сина си да тича най-бързо, да скача най-високо, да решава задачите по математика най-лесно и т.н. Затова не го и хваля много, да не се отпусне. Затова и го критикувам, за да знае, че винаги може да постигне повече. Че може да бъде най-умният, най-силният, най-успешният, да бъде винаги повече от другите и да не се задоволява с малко, а да претендира за повече, да изисква от себе си толкова, колкото аз изисквам от него. Един ден ще ми е благодарен, че съм вярвал в него и съм го ръчкал да бъде повече, да не е доволен от себе си, а да гони високите върхове в живота!“.

Звучи ли ви познато? А дали пък вместо да слуша какво му говорите, не гледа какво правите и дали сте такъв и към себе си? А преценили ли сте правилно думите и действията към него като към дете? Така, че като порасне, да не си каже, че татко му никога не го е подкрепял, не го е обичал, че никога не го е приемал такъв, какъвто е, че никога не го е одобрявал и е имал трудно детство…

2) „За да не стане лигльо!“

„Искам да бъде мъж! Мъжете не ги боли коляното, не плачат, не показват слабост! Какво се тръшка, че му се е счупила играчката! Мъжете не се гушкат на 6-годишна възраст в майка си! Мъжете, като видят паяк, не пищят като жени! Мъжете разбират от дума и не циврят, като им отказват да им купят нещо или като ги наказват!“.

Да, да, не е приятно 4-годишният ви син да пищи в сопраното на Ариана Гранде, като види червей в парка. Но едва ли което и да е момченце може да израсне стабилен и уверен мъж, ако не му се е показвало достатъчно любов от татко му, когато е трябвало. Няма страшно, таткото няма да изглежда лигльо, ако се полигави и погушка с малкия си син, напротив.

 

Татковци, прегръщайте синовете си!

3) „Понеже искам да сме и приятели!“

„Уважавам го като пълноценен човек, ценя мнението и чувствата му и затова винаги взимаме заедно решенията. Съобразявам се, ако нещо не му харесва. Споделяме си, изслушвам проблемите му, както и аз му разказвам за моите трудности в живота, за да се сближим и да разчитаме един на друг като истински приятели. Така, като порасне, няма да съм за него просто досаден чичка, дето нищо не разбира, няма да се дистанцираме, а ще остана негов приятел“.

Това, извинете ме, мили татковци, ама е дрън-дрън. И макар на такова поведение да са склонни по-скоро майки спрямо дъщерите си, се среща и при нас, татковците, спрямо синовете ни. Не проявявайте безхарактерност, не бъдете и прекалено сурови, но малките деца, че и леко по-големите, имат остра нужда от граници и твърдост, и винаги едновременно с това – и от грижовност и обич. Нека да не бъркаме ролята си. Родители сме. И няма как да сме приятели с децата си, защото тогава просто преставаме да сме родители.

Да сме приятели с децата е лоша идея

4) „За да го подготвя за живота!“

„Животът е несправедлив! И аз не искам синът ми да е някакъв наивник, дето не може да се оправя в него!“.

Тук ще спомена онази популярна в интернет притча, дето баща учел сина си да е смел, като го карал да скача от едно дърво. Казвал му, че ще го хване. Детето се бояло, но вярвало в баща си и скачало в ръцете му. Така няколко пъти. Накрая бащата го качил по-високо на дървото и пак казал да скача и че ще го хване. А когато синът му пак скочил, този път бащата отстъпил назад и момчето паднало на земята и се пребило. Ревяло, окървавено, в болки, може би дори със счупени ребра и зъби. А таткото казал: “Това е урок!”. Изводът е, видите ли, казва притчата, че когато баща му го хващал, момчето усещало любовта. Но когато не го хванал, момчето разбрало нещо по-голямо – живота!

Уау. Една притча винаги може да се оправдае, че не е буквална. Но може би ние, татковците, е добре да не се оправдаваме с това какъв е животът и да не сме малоумно сурови към децата си, нито да губим доверието им, нито да правим така, че те да загубят рано-рано увереността си за по-натам в живота си.

5) „За да (не) бъде като мен!“

Това прилича малко на първото. Защото отново е оправдание за прекалени критики, строги изисквания и прекомерен натиск над сина.

Много от бащите сякаш си умираме от щастие, ако синовете ни приличат на нас. Някакво его май бива топлено и галено, някакъв меден нектар капе по сърцето. Някакво типично мъжко себелюбие. Все пак, замислете се, познавате ли момиченце, което да носи името на майка си – чували ли сте за някоя Светла младша или Ива джуниър. А колко много момчета има, които носят същото собствено име като това на баща си! И колко бащи налагат на децата си своите вкус за музика, стил на обличане, любим спорт, лично хоби, образование, професия.

А го има и обратното – бащи, които не харесват свои черти и искат на всяка цена момчето им да не е като тях, защото те приемат самите себе си за неуспешни в живота и нехраесвани. Да, все пак това е, което всеки баща знае добре – какъв е той самият. Но би било чудесно да оставим малко пространство за изява на самото момче, на неговия характер, умения и предпочитания, на всичко това, което може да си е изцяло негово си, а не приличащо на нас. Нали все пак не е наша играчка, нищо, че носи гените ни и нищо, че ако не сме били ние, е нямало да го има. Нали?

Още от Владимир Вълков:

8 неща, които синовете е добре да научат от бащите си

 

 
 


Повече информация Виж всички