Няма средно.
Всеки човек понякога има пристъпи на паника и тревожност.
Ти завиждаш на този "всеки човек". Понеже понякога, между паниката и тревожността ти, се случва и ти да имаш пристъпи на спокойствие. И е приятно.
Гранично личностно разстройство е онова, за което ще ти кажат "Боже мой, спри винаги да приемаш всичко толкова лично!".
Всичко винаги е толкова лично. И малко повече.
Около третото кафе една колежка някога се шегуваше, че "ето това е животът - или си на черешата, или си в корените ѝ, няма средно".
Точно това е граничното личностно разстройство. Няма средно.
Обобщено в няколко изречения, граничното личностно разстройство (на английски: Borderline Personality Disorder, или BPD) е психично състояние, при което човек изпитва силни колебания в настроенията, самоооценката и отношенията с другите.
Хората с това разстройство често се страхуват от изоставяне, имат нестабилни връзки, действат импулсивно и деструктивно, изпитват дълбока емоционална болка и саморазрушителни стремежи.
Те може да преминават бързо от идеализиране към отхвърляне на другите и често се чувстват празни, раздразнителни или ядосани без ясна причина.
Въпреки трудностите, с подходяща терапия и подкрепа, много хора с BPD успяват да водят пълноценен и стабилен живот.
Само че граничното личностно разстройство трудно може да се обобщи в няколко изречения. Нито ако живееш с него, нито ако живееш в близост до него.
Искаш всички да те оставят на мира, защото ти носят безкраен стрес, но същевременно усещаш, че никой не те обича или търси достатъчно. Няма доказателство, което може да те убеди в обратното.
В едно саркастично рап парче Явката ДЛГ казва "кат" съм сам, ми е тъпо, кат" съм с хора, ме дразнят". И BPD е това.
Претоварен си и същевременно ти е безделно и скучно.
Най-великият си и не ставаш за абсолютно нищо.
Страшно самотно ти е, а не търпиш около себе си хора.
Изтощен си до краен предел, но за нищо на света не можеш да почиваш.
Будиш се сутрин преди алармата. Знаеш, че нещо не е наред, само нямаш идея какво точно, но си убеден, че не е.
Стомахът ти се свива на топка.
Правиш малко дихателни упражнения. Опитваш да си доспиш, но мисълта за предстоящата аларма става толкова натрапчива, че не успяваш.
Звъни точно в момента, когато ти е станало леко унесено. Скачаш. На тръни.
Усещаш се прималял от изтощение. Трябва да хапнеш. Но изобщо не ти се яде. Пиеш кафе, не те събужда, само започваш да усещаш още повече и повече напрежение.
Задачите чакат. Не знаеш от коя да стартираш. Подхващаш успоредно около пет и нито една не е правилната.
Даваш на късо. Защо изобщо са те взели на работа? Кой би работил с някого като теб?
Излизаш да пушиш. Започва да ти се повръща.
Връщаш се. Проверяваш си съобщенията.
Прекалено много хора са ти писали. Какво искат от тебе? Какъв им е проблемът? На кого да отговориш? Не отговаряш.
Опитваш да си продължиш задачите.
Мисълта, че имаш неотговорени съобщения те влудява. Ами ако е важно? Не е важно.
Защо те търсят за глупости? Ами ако все пак е важно? Не може ли просто да те оставят на мира.
И защо никой не те търси за нищо съществено - да предложи излизане, да те покани на концерт, да помогне с нещо. Никой не те харесва. Нормално. Разбираш ги.
Ставаш. Обикаляш нервно в кръг стаята. Осъзнаваш, че няма как да свършиш каквото и да било днес, ако не ядеш и не си доспиш. Отваряш хладилника. Всичко те отвращава. Освен това не изглеждаш достатъчно добре - стига вече с това ядене, по дяволите!
Опитваш да полегнеш.
Изпитваш непоправимо чувство за вина - нормалните хора работят с усмивка на уста, после ще идат на фитнес, ще хукнат по пързалки с децата, а пък ти... Не е чудно, че не ставаш за нищо.
Не можеш да заспиш, защото ти е твърде нервно за задачите. Връщаш се при задачите. Не можеш да ги свършиш, защото твърде много ти се спи.
Имейлът ти казва да проучиш потенциални доставчици за дадена услуга, да напишеш комуникация за предстоящо събитие и да се чуеш с журналисти.
Ти не можеш да се чуеш с журналисти - знаеш, че те те ненавиждат, мразят да им се обаждаш и всъщност ги безпокоиш с обажданията си. Имейлът казва "Хайде, де".
Мозъкът ти му се плези, вътре декоративна маймунка пляска с чинели.
Някой от близките ти ти пише да те пита да се видите довечера. Отказваш му възмутено, изобщо не те разбира и не вижда колко си зает. "Уморен съм", казваш.
"На твоите години не помня да съм бил уморен", отговаря той. Не те разбира. Никой не те.
Пет минути по-късно търсиш някого от близките си да се видите. Не отговаря веднага. Защото не те обича. И е прав.
Имейлът продължава да иска неща. Стигаш до 30% на всяко от тях.
Краката ти треперят. Ревеш. Дъвчеш си ноктите.
Пиеш добавка за нерви. Пушиш още няколко цигари на екс. Обмисляш да си изгасиш някоя в ръката.
Вбесяваш се на себе си, защото нали това го правят само пуберите, когато търсят внимание.
Всички пораснаха. Само ти не порасна. Всички се справят с живота. Само ти не се.
Кучето ти заслужава по-добър стопанин.
По обяд зарязваш всичко.
Танцуваш по риза и долно бельо в средата на хола с чашата недопито кафе в ръка. В слушалките върви Far from any road, ти си представяш, че си Матю Макконъхи в ролята на Ръст Коул в True Detective.
Не си го представяш, ти си. Тази реалност е по-хубава от другата.
Още пет минутки, моля.
В главата ти се подрежда текст по темата. Зарязваш всички хора и задачи. Пишеш текста. Получава се яко.
Нормално, ти се справяш супер добре с писането. Ти си кралят на света - като Ди Каприо на палубата.
И настроението ти също скоро ще се смени, като сюжета на деня му.
Четеш си сам текста пет пъти. Гордееш се със себе си. Трябва да напуснеш работа и да пишеш само текстове.
Измисляш го. Някой ти казва, че имаш сгрешена запетайка. Нормално, ти дори и един текст не можеш да напишеш като хората. Затова никой не те обича.
Не ядеш до края на деня. Взимаш си нещо по принуда. Гълташ като гларус. Мразиш се.
Блъскаш във фитнеса, понеже само това те радва наистина. Виждаш се с близки. Знаеш, че го правят по принуда. Чудят се какво ти е. Не можеш да се понасяш, че не се държиш по хубав начин с тях.
Но какво значение има, когато ще си тръгнат така или иначе... Всички винаги си тръгват. Защото си ти.
"Стига вече, не си толкова специален." Някой ти го казва от чиста загриженост.
Вбесяваш се. Ти знаеш, че не си специален.
Не си специален дотолкова, че никой никога на цялата планета не е бил толкова неспециален колкото си ти.
Трябва да си лягаш. Утре те чака ставане. Надуваш Radiohead на реплей. Още пет минутки.
Колкото по-малко време за сън остава, толкова по-малко ти се спи. Още пет минутки.
Не искаш да лягаш, защото после трябва да станеш. Утре ще е същото.
