"Искаш ли да те посрещна на гарата и да ти помогна с багажа?", пита колегата ми, когато научава, че с кучето пътуваме от морето към София.
Отказвам учтиво, не искам да го притеснявам. Казвам му, че влакът спира на по-далечната гара и сигурно ще му е неудобно със стигането дотам.
Той ме уверява, че няма проблем, защото живее в близост точно до това място. Отклонявам го с репликата, че ако наистина видя зор, просто ще му пиша или звънна, което така и не правя.
На прибиране от гарата, докато дълго чакам такси в най-голямата следобедна жега, се улавям да си мисля:
"Ей, аз винаги помагам на хората, а на мен никой не ми помага за нищо".
И веднага след това се ядосвам. Обаче на себе си.
Трудността ми да приемам помощ не означава, че никой не ми я предлага.
Партньорът ми винаги е в готовност да свърши така наречените "мъжки работи", като носене на тежко, ремонти, поправки, дори една елементарна смяна на крушка.
Приятелите ми винаги предлагат да донесат домашна храна, когато боледувам, а понякога го правят, дори и без да са предложили.
Родителите ми често са казвали, че мога да разчитам на тях, ако поради някаква неприятност остана задълго без работа.
Тоест, грешката си е изцяло моя, ако съм започнала да се превръщам в един от немалкото хора, които никога не позволяват някой друг да почисти дома им, защото никой на този свят не може да чисти като тях, но и същевременно после са сърдити на цялото си домочадие, че "само аз я чистя винаги тази къща".
Капанът на непоисканите саможертви и излишната самостоятелност е доста характерен при жените, които не сме възпитавани да се смятаме за "принцеси" и "кралици" и да очакваме същото и от околните.
Липсата на такова очакване е положителна, но само донякъде.
Спира да е положителна, когато започнем уверено да отиваме в обратната крайност - сами да се превръщаме в нещо като проектни мениджъри на своите близки хора, да превръщаме в самоцел идеята да бъдем самостоятелни във всичко и да сме всъщност сърдити на околните за поведение, за което можем и трябва да се сърдим единствено на себе си.
Непоисканите саможертви и отказването да се приема помощ изобщо не вредят само на самите нас.
Напротив, те нарушават и близостите в живота ни - с партньора ни, с децата ни, с разширеното семейство и с приятелите ни.
Когато изискваме толкова много от себе си, ние, съзнателно или не, започваме да го изискваме и от другите. Често без да си даваме сметка, ние започваме да искаме от тях да ни върнат жеста по някакъв начин - този, че тоооолкова много сме направили за тях, а и другия, че за разлика от тях ние пък се оправяме съвсем самички.
Нищо че никой, ама абсолютно никой не ни е карал - нито да следим сроковете за неговите документи, нито ние да му търсим нова работа, нито да организираме и фасилитираме абсолютно всяка почивка, която някога сме предприемали...
Нито пък да "влачим тежките торби и багажи, докато ти си почиваш".
Обикновено очакването за насрещност в такива случаи не се изразява в практически действия.
Не би имало смисъл, защото именно практическите действия са това, в което хората с непоисканите саможертви сме кралици, или в по-редки случаи крале.
Изискването се реализира повече като императив са любов, за уважение, за привързаност, за благодарност, за изслушване, за съобразяване, за вечна преданост, за вслушване в съветите на този човек, който "ти е помогнал толкова много в живота, без да поиска нищичко в замяна".
И това всъщност е още по-трудната и коварна част - къде-къде по-лесно е да смениш крушка, да пуснеш прахосмукачката, да помогнеш с пари в трудна ситуация или да пренесеш тежкия багаж, отколкото да си навеки впримчен в някаква нездравословна форма на емоционално задлъжняване.
Както ние самите имаме право и задължение към себе си да се научим да приемаме помощ и да спрем да си градим подсъзнателен мъченически и жертвен образ, комуто да чакаме да се кланят след това, така и другите имат правото да живеят спокойно без вечното ни изискващо съдействие.
Имат право да се провалят.
Имат право да пропускат сроковете си, да останат без пари в кофти момент, да си легнат гладни в мръсен апартамент и да си стоят на неприятна и нежелана работа, докато сами не се задействат да си намерят нова.
Без никога да чуват: "мене никой никога не ме е носил на гърба си толкова, колкото аз нося на гърба си тебе".
Постоянната закрила и поведението на майка-орлица са нежелани и неприятни, дори спрямо децата ни, а какво остава за приятели, близки и пълноправни наши партньори.
Иначе винаги рискуваме, освен да станем неприятни дори и за самите себе си, да накараме своите близки да се почувстват като недостатъчни за нас и подчинени на постоянните ни амбиции какви да бъдат. И да се усетят като необичани.
Каквито вероятно се усещаме и ние самите, когато опитваме да си "заслужим" привързаност по най-глупавия възможен начин - с непоискани и ненужни саможертви.
