Надолу, надолу, надолу... към бездната
"Идваме от една тъмна бездна. Свършваме в една тъмна бездна."
"Аскетика", Никос Казандзакис
Думата "депресия" идва от латински (deprimere), което означава "да натиснеш надолу".
"Надолу", разбира се, е натиснат духът ти, защото депресията е свързана с дълбокото усещане, че не ти се живее или по-скоро, че нямаш за какво да живееш.
Това състояние е свързано със загубата на смисъл от нашето съществуване.
Дори по принцип да сме имали мечти или каузи, които ни вълнуват - когато сме в депресия, те ни се струват несъществени и не достатъчно важни, за да оправдаят, че ни има.
Едно друго разбиране за депресията я определя като нуждата ни от дълбока почивка. Почивка от образа, който сме играли твърде дълго.
Тя идва, когато неудовлетворението на сърцето разбие създадения от ума ред.
Когато нещо в нас крещи, че сме дълбоко неудовлетворени и искаме промяна, но нея я няма.
Ние не знаем как да я случим, а тя не идва от само себе си.
В своята книга "Аскетика" Никос Казандзакис пише, че умът се приспособява, а сърцето - не.
И наистина умът е способен да ни изгради защити, системи, задължения, проблеми, които да ни откъснат от безсмислието.
Затова и проявата на дисциплина е способна да ни изведе от депресията. Поне временно тръгваме по някакъв път, изграден от ума, и за момент ни се струва, че всичко отново има смисъл. Докато не осъзнаем, че това е само илюзия и сме заменили един затвор с друг и не се окажем отново на ръба на бездната.
Казват, че когато веднъж се пристрастиш към нещо, най-често алкохол или наркотици, тази зависимост никога не си отива напълно.
Към какво се пристрастяваш в този случай? Към болката.
Може да се живее със зависимостта, да се менажира, да не употребяваш. Но желанието, потребността да употребяваш винаги се връща.
С времето се убеждавам, че нещо подобно се случва и с психични състояния като депресия и тревожност.
Има моменти, в които се справяш добре, те могат да са по-кратки или по-продължителни, можеш да им се противопоставяш все по-добре и за по-дълго, но непременно се връщат.
В момента, в който редът, създаден от ума се разпадне, има нещо опияняващо в това да се върнеш към взирането в бездната, от която сме дошли, в бездната, която няма нищо и която иска да те погълне.
Ницше пише, че ако достатъчно дълго се вглеждаш в бездната и тя ще погледне в теб.
Не се ли случва нещо подобно, ако се вгледаме достатъчно дълго в друг човек?
Световноизвестната пърформанс артистка Марина Абрамович през 2010 г. в продължение на 3 месеца всеки ден по 7 часа прави именно това. Превръща самата себе си в празно платно, в което човекът срещу нея да се огледа. През последния месец на нейния световноизвестен пърформанс зрителите спят на опашка през музея за модерно изкуство в Ню Йорк, за да имат възможността да застанат срещу нея.
Представлението се казва "Артистът присъства" и тя действително присъства там за всеки един човек застанал срещу нея.
Депресията е пълен антипод - при нея отсъстваш, най-вече за себе си.
Ден след ден имаш желанието да не ставаш от леглото, докато животът просто не си отиде от теб, докато не свърши. Именно затова един от най-сигурните признаци за възстановяване е да успееш да станеш. Дори да си вземеш душ е огромно постижение.
Да, стъпките са толкова малки.
От състоянието се излиза бавно и внимателно.
Трябва ти една причина, за да живееш още един ден.
Тази причина може да е да си направиш чаша топло кафе или да гледаш изгрева. Не е "гламаръс", но е прогрес и само това има значение.
Във всеки един момент можеш да тръгнеш по различен път.
На ръба на бездната няма тук и сега, няма време и пространство, там сте само ти, болката и мислите ти.
Сам си си огледало и умът ти не ти е приятел.
Знаеш, че ще боли, ако се хвърлиш, понеже си го правил преди, но и не искаш да скачаш. Да я гледаш е някак омагьосващо и вълшебно.
Боли те дори да стоиш там, защото осъзнаваш, че бавно те поглъща, но сърцето не се отказа. То с ужас се надява, не спира да търси, иска да открие същността.
Защо сме тук? Кому сме нужни?
"Дълг трети - надвий последното и най-голямото изкушение - надеждата".
"Аскетика", Никос Казандзакис
