Теа Денолюбова, която винаги има какво да разкаже

| от Стефан Генадиев |

„Красотата ще спаси света“ е написал някога великият Фьодор Достоевски.

Ако отделим това твърдение от повърхностното му разбиране, лесно ще откроим един от смислите му: дали красотата е спасила света, е спорен въпрос, но едно е сигурно – тя определено притежава силата да го промени към по-добро.

Красотата е нещо неуловимо, което не се съдържа единствено във външния вид. Дори не говорим за мъглявото понятие „вътрешна красота“. А за красота на духа, на помислите, на действията и на самооценката, която всеки от нас осъзнато или не, носи в себе си.

Именно към тази идея ни насочва и кампанията на DOVE, „Книга за истинската красота„. Dove решават да създадат сборник, който събира историите на 10 жени – истории, посветени не на красотата сама по себе си, а на това да я почувстваме в себе си.

В предварителния етап на кампанията се включват няколко хиляди жени, които трябва да отговорят на 10 въпроса. Без да знаят как изглеждат, DOVE избират 10 от тях. А в „Книга за истинската красота“ участие взимат и седем български писатели, които разказват историите на всяка от жените.

Сред тях е Теа Денолюбова. Може да я познавате като автор на двете книги „Боян“ и „Сложи ме на пауза“. Може да я знаете и като главен редактор на сайта за култура и изкуство „АртАкция“, който тя ръководи вече една година.

Ако нищо от това не ви е познато, пак ще познаете Теа лесно. Тя е синеокото момиче, което препуска от една работна среща в друга, но въпреки плътно запълнения график и бързото ежедневие, носи своите обаяние и замечтаност. Тази замечтаност може да прилича на меланхолия, но… това са само авторски интерпретации – Теа знае най-добре.

За нея може да се пише много, но и тя има какво да разкаже – за детството във Варна, за живота в Италия, където завършва висшето си образование, за писането и писателите, за летните дни в любимото плажно заведение…

„Ще работиш от вкъщи от петък, така ли?“, питам я, когато ми казва, че отива за два месеца във Варна след броени дни. „Не, ще работя от „Кубо“, отговаря ми тя и лицето и грейва. „Късмет значи…“, казвам си и двамата започваме да си говорим.

Какво те привлече към кампанията на DOVE?

Първо, за мен, като човек идващ от [света на] рекламата, защото, макар и за кратко, съм работила и това, беше супер впечатляващо бранд да прави нещо толкова готино и различно от обикновен принт и поредния ТВ спот, с който да си продаде продукта. Не очаквах, че ще дойде първо от България такава идея. Това си говорихме и с тях – че трябва да го направят във всички страни този проект.

Той е отвъд рекламата и доказва, че не само може да продава, но и да променя средата. Защото без кампанията, историите на всички тези изключителни жени нямаше да бъдат чути. Така че мисля, че по-скоро нашата роля на писатели беше да сме проводници между една вдъхновяваща и интересна история и публиката. Такава впрочем трябва да е ролята на всеки един писател – без много его и претенция, просто да разкажеш една добра история.

th-13552258529-1092x727

В края на историята пишеш, че Анелия ти е дала слънце, което да си носиш, когато в душата ти вали дъжд. Кога в душата ти вали дъжд?

О, при мен много често. Много е странно. Mайка ми много често ми казва: „Всички хора ти казват колко си слънчева и позитивна, а всъщност само близките ти знаем какъв буреносен облак си.“ Аз съм много меланхоличен и тъжен човек, но не такъв, който седи и не прави нищо, освен да се отдава на тъгата.

По-скоро гледам да я използвам за нещо полезно, защото вярвам, че тъгата ни носи сила да правим хубави неща и не трябва да бягаме от нея. Тя не е нещо страшно, не идва, за да ни убие.

Мисля, че трябва да я прегърнем и да й кажем: „Окей, добре, тук си, дай да направим нещо заедно и като мине то, просто си тръгни, моля.“ Аз така си действам с моята тъга и ми става много странно, дори неприятно на моменти, когато хората не искат да си признаят, че са тъжни от срам. Не мога да разбера това със срама от тъгата. Най-нормалното нещо е да не си окей всеки ден.

Коя е и как изглежда истинската красота според теб?

Много, много над физическата и слава Богу. В България и все световен мащаб имаме ужасно изкривени представи. Аз живях четири години в Милано, когато учех. Там се нагледах на един калъп, който за щастие е неприложим в реалния живот. Не можем всички да сме метър и осемдесет и в това е магията. Мисля, че ще прозвучи клише, но истинската красота е отвътре – когато един човек е щастлив, той е красив.

Как я познаваш, когато пресече пътя ти?

Аз много се впечатлявам от всякакви дребни неща. Имам фотографска памет и се разхождам като турист дори в градовете, в които живея. И когато срещна талант, почти се разплаквам от щастие, че го има. И ужасно много ми се разказва за това.

Мисля,че се познава по светлината, става ти светло и хубаво. И другото, което ме вбесява, е когато някой каже, че в България няма нищо красиво. Изобщо не е вярно – достатъчно е да погледнеш Голямото синьо (морето, бел. ред.)…

В предговора към историята споменаваш Франсоаз Саган?

Боже, ние щяхме да сме страшни приятелки, ако се познавахме…

Щяхте да карате колата като луди…

Абсолютно! И щяхме да правим страшни купони в Париж.

Какво в нея те привлича?

Бях чела някъде, че тя се развежда със съпруга си, след като един ден се прибира вкъщи и просто вижда как той чете вестник и си казва“ „О, не, аз не мога да понеса такъв тежък битовизъм“. Защото и тя е такава една тъжна мечтателка, безумно талантлива авантюристка, която никога не е залагала на сигурното. Това на мен страшно много ми допада.

Аз също никога не съм си казвала: „Чакай сега, няма да правя това, защото в момента ми е спокойно и сигурно“. Винаги съм се хвърляла. Дори да тръгнеш да се давиш, окей – научаваш си урока, знаеш, че не трябва да стигаш толкова надълбоко. Но мисля, че и без това е твърде кратко времето ни тук, за да не трупаме истории.

Вярвам, че всички сами си предизвикваме количеството живот, което да ни се случва. Когато непрекъснато търсиш и искаш нещо да ти се случи, ти го предизвикваш, то ще дойде. Не мога да си представя някакво скучно, сигурно ежедневие, което да не ме вълнува.

th-13552215954-1092x727

Работохолик ли си?

О, да, да, да. Аз работя от 10-годишна. Тогава почина баща ми и първо започнах да чистя в един фризьорски салон. И накрая на лятото вече имах един от първите мобилни телефони с цветен дисплей и полифонични мелодии.

А след това, а и до ден днешен, летата [работя] в магазина на майка ми във Варна. дори съм си взимала самолет от Италия между изпити, за да отида да й помогна. Така че в това отношение съм много дисциплинирана и вярвам, че трудът възпитава.

Трудно ли ти беше да балансираш между влечението към художественост и изискването да се придържаш към истинската история?

Трудно ми беше, но ми помогна това, че месец по-рано приключих с писането на книга за Христо Мутафчиев. Там за първи път трябваше да смета егото си под килима и да излезе другият човек, което беше предизвикателство, но се радвам, че се случи сега – рано, защото след 20 години примерно щеше да е много по-страшно.

Това беше ценно упражнение, плюс това дамата, за която писах, Анелия, е абсолютното слънце. Ти няма как да не искаш да разкажеш за нея като я видиш. Историята й е толкова силна, че щеше да е не само непрофесионално, но и страшно егоистично и ненужно да сложа себе си в историята.

А как успя да сложиш егото на заден план, докато пишеш?

Всъщност при мен това се случи лесно, защото след всеки един голям момент в личен или професионален план, винаги е било лято и на другия ден в девет, независимо какво се случва, аз трябва да отида и да отворя магазина. И това ме е научило да не скачам в облаците.

Има много готин филм с Еминем – „Осмата миля“. В него, когато той спечелва първия си рап батъл, приятелите му го канят да ходят да празнуват, но той им показва среден пръст и отива да си довърши смяната в завода. Тази сцена толкова ми се е запечатала като нещо ужасно готино и правилно. Така че его – не! Не искам да ме убива то. Предпочитам любов да ме убие, отколкото его (смее се).

Ако животът ти беше роман, кой щеше да е неговият автор, и с какво тази авторова вселена кореспондира с твоята собствена?

Много бих искала да кажа Ромен Гари, но ще прозвучи много надуто. Обаче просто щяхме с него сигурно да сме си гаджета. Или пък „Нежна е нощта“ – заради плажа и безкрайните любовни истории. А може и нещо на Саган… Или пък… Чакай сега… „Любов по време на холера“ на Маркес! Е там бих си поживяла. Или в Макондо от „Сто години самота“.

Вярваш ли във вдъхновението? Ако да, какво те вдъхновява?

Вярвам, но знам, че всички големи писатели не са вярвали, а просто са вярвали в ежедневния труд, както и трябва да бъде. Мисля, че вдъхновението е малко оправдание на младостта. Аз също се оправдавам с него, затова не довършвам книгата си вече пета година. Казвам си: „О, не, не, нямам време, имам много работа. Не е вярно – това е някакво отлагане.“

Всъщност май аз съм си най-голямото вдъхновение, заради историите, които ми се случват и заради живота, който си трупам и предизвиквам.

Четеш ли първите си книги „Боян“ и „Сложи ме на пауза“? От дистанцията на времето, как ги възприемаш днес?

Да, и много ме е срам (смее се). Ужас, голям срам. Като за 16-годишно и после 19-годишно момиче, окей, чудесно. Но нямам куража днес да седна да ги прочета от корица до корица. Аз се изчервявам още на първата страница. Плюс това, откъде съм имала тази смелост за цялата тази искреност, не знам. Сега може би не бих се разголила чак толкова, но за времето си са окей, да кажем.

С какво се занимаваш в момента?

Сега съм главен редактор на „АртАкция“, отделно правя още 10 000 неща, лични, проекти – не я обичам тази дума, Ицо Хазарта много добре го каза: „Имаш проект, демек си архитект?“. И си оставям малко време за себе си и за хората до мен, защото всъщност се замислих, че вечер няма как да си говоря с компютъра. Трябва ми жив човек и накрая това ще остане – не количеството имейли, които си пратил през деня, някак си много хора се губят в това или пък търсят спасение именно в работата.

Другите ли са твоето спасение?

Да, но вече успях да се спасявам и сама. Научих се да ми е уютно с мен самата. Това беше трудна битка, но я спечелих най-накрая.

 
 


Повече информация Виж всички