Може би не сте съвсем сигурни защо или каква е била постепенната промяна, но си спомняте едно по-просто време, когато сте били по-уверени, по-безгрижни и склонни към приключения. Изгубили сте усещането за радост от живота. Или може би не че сте забелязали каквато и да е промяна, а по-скоро винаги сте чувствали, че има нещо повече за вас, до което никога не сте могли да получите достъп. Дълбоко в себе си знаете, че има по-дълбока цел, повече радост или по-голям талант, който ви преследва, но не знаете как да се докоснете до него. И това ви кара все по-мако да харесвате себе си.
Какво се прави в тази ситуация? За съжаление повечето хора са склонни да погребват усещането. Те запълват този копнежа си за повече ежедневно, докато карат рутинно по кариерния си път неосъществени. Посещават всички дейности, които „би трябвало“ да посещават, по навик. Оплакват се от данъци или политика или собствената си заетост като извинение за чувството, че са победени.
Твърдях за пред другите и за пред себе си, че съм пишела, когато съм нещастна и се нуждая от емоционалния отдушник, какъвто писането предоставя. И по този начин все едно казвах, че вече съм щастлива и затова не пиша. След това, когато почувствах, че продължавам да копнея за изразяване, а не го правя, намирах други начини да заглуша призванието си. Пазаруване, храна, разсейване със сериали или някакво добро старомодно самоупрекване.
В продължение на дванадесет години не се чувствах като себе си и твърдях, че търс я себе си всеки път, когато опитвах нещо ново, за да запълня непрекъснато нарастващата дупка в живота си, но това само добавяше към бъркотията ми. Създадох живот, който ми позволи да скрия точно това, което търсех.
В крайна сметка това се усеща като най-безопасен вариант: създайте живот, който работи, а не такъв, който се развива.
Мечтите, дарбите и страстите, които възникват от сърцата ни, изглежда не се вписват в практичния, рационализиран план за нашето семейство, финанси или – по ирония на съдбата – нашата вяра.
Започвам да вярвам, че сигурността не е това, за което сме предназначени в живота, защото през всичките години, които прекарах, бягайки от целта си, никога не се чувствах в безопасност. Всъщност, когато кажем, че вече не се чувстваме себе си, това е най-несигурното чувство, което можем да имаме. Как се чувствате сигурни в собствената си кожа, ако дори не можете да разпознаете кой сте?
Най-безопасното място, което ще намерите, е да живеете от центъра на душата си, с цялата си личност и уникална цел, вплетени във всяка идея, решение и опит.
Вместо да погребвате още повече това натрапчиво усещане за недостижимост, може да има по-добър начин да се върнете към това, което усещате, че сте. С известно търпение и постоянство можете да се почувствате отново като себе си – и нещо повече, можете да се пресегнете и да откриете изцяло нов себе си в процеса, какъвто не сте подозирали, че можете да бъдете.
Ето пет прости стъпки, които ми помогнаха да възвърна любовта си към живота:
Една от най-големите причини, поради които не можем да се свържем с душите си и да живеем живота, който дълбоко желаем, е, че сме заровени под ненужни усложнения и условности. Когато се чувстваме несвързани и неспособни да постигнем най-доброто от себе си, имаме нужда от простота. Опростяването на нашия график, бъркотията, очакванията и разсейването често е най-смелото действие, което можем да предприемем.
Реалистични и здравословни ли са вашите очаквания за себе си и другите? Понякога трябва да направим крачка назад и да оценим източника на очакванията си. В какво се коренят – сравнение, перфекциозниъм, попкултурни идеали?
Дали живеете според финансите си, или се надскачате, за да демонстрирате стандарт, всеки път когато ви поканят на сватба, море или парти, което не ви е нито по джоба, нито на сърце?
Може би сте се затрупали с вещи, които ви натоварват – отнемат ви от въздуха и пространството, от свободното ви време, от организационните ви способности. Опростяването на средата ни е практика за оценка на нашия външен и вътрешен живот.
Заетостта не е знак за професионализъм, който трябва да се надяваме да постигнем. Тя краде нашата енергия и от чувството ни за радост от живота, желанието за смисъл и по-голямо въздействие. Всъщност, когато се хвърлим в културата на заетостта, ние заменяме истинската си цел с фалшиви тревоги. Без празно пространство в живота си не можем да чуем шепота на душите си, който ни тегли в посоката, за която сме създадени.
Направете инвентаризация на своите дейности. Какво може да бъде отложено или отменено напълно? Съгласявате ли се да участвате от чувство за задължение и удоволствие на хората или наистина сте инвестирани в дейността? Може би по-добрият въпрос е следният: Какво ви спира от живота, който искате?
С по-малко неща, с които да се занимавате, и повече време, което да отделяте за значимото, е важно да прецените какво е в сърцето ви. Какво повече търсите? Може би тези въпроси могат да ви помогнат да започнете търсенето си:
Ако имахте цялата смелост, увереност, време и ресурси, за да направите всичко на света, какво бихте направили?
Какво мечтаехте да правите като дете? Забелязвате ли подобни копнежи сега като възрастен?
В кое сте добри? Какви са талантите ви?
Удивително е колко много пропускаме, когато се фокусираме върху живота около нас и игнорираме това, което се случва вътре в нас. Целта ни е мястото, където нашите таланти и страсти се сблъскват.
Създайте своеобразна стратегия за съживяване на вашата цел. Ако не се чувствате като себе си, тогава знаете, че в даден момент сте изпитали да бъдете себе си. Най-добрият начин да възстановите най-доброто си аз е да на каква нужда отговаря представат ви за радост от живота.
След като опростих и премахнах заетостта и сравнението от живота си, най-накрая приех, че съм призвана да за занимавам с писане. Следващият логичен въпрос, който имах, беше „какво да правя сега?“.
Започнах малко по малко с въпросите от третата стъпка по-горе и сглобих парчетата от житейския си пъзел. Например, спомних си, че написах стихотворение в гимназията, което беше спечелило училищен конкурс. Спомням си, че изпитвах чувство за цел и копнеж да създавам повече, за да споделям с другите. Когато си спомних какво са казвали другите за моите таланти или дарби, си спомних няколко случая, когато ми казаха, че имам дарба в тази посока.
И двата спомена извадиха дълбоки емоции на повърхността, които ми напомниха коя съм всъщност. А именно писател и човек, който насърчава и мотивира другите. Отново започнах да пиша в дневника си, навик, който бях загубила преди много години. Малък навик, който в крайна сметка ми върна търсената радост от живота.
Вижте още:
