Мит ли е красотата?

| от New Yorker |

Съвременната западна култура е обсебена от физическата красота. Бюджетите за реклама на големите модни и козметични гиганти надвишават многократно брутния вътрешен продукт на целия африкански континент. Не само медиите ни обстрелват с изображения на съвършено красиви лица и тела. Технологиите и сръчното боравене с филтрите изважда на показ най-доброто от всеки. Непрекъснато разменяме образи, споделяме, сравняваме се с другите, мерим лайкове и коментари. Онлайн или на живо, непрестанно сме бомбардирани от образи на красиви хора, които ни карат да се съмняваме в себе си и да преоценяваме самооценката си.
Наоми Улф, авторка на книгата „The Beauty Myth“, дори твърди, че красотата е културен продукт, измислен от господстващата патриархална върхушка, която налага идеализираната красота като норма, за да държи жените в подчинение. На другия край е Нанси Еткоф, авторка на „Survival of the Prettiest“. Според нея ние се раждаме с рецептори за красивото.“Да забраниш на хората да се радват на красивото е като да ги лишиш от радостта от храната, секса, новото или любовта – пише тя.” А причината за това е в генетичното ни наследство.
В хода на историята мъжете от най-различни култури са били привличани от буйни коси, тънък кръст, заоблени бедра, пухкави устни – все сигнали за високи нива на естроген – т.е. за плодовитост. На свой ред жените винаги са харесвали високия ръст, широките рамене, мускулите, квадратните челюсти и пр. индикации за обилен тестостерон – а оттам и способност за създаване, изхранване и опазване на семейство. Биологично благоприятното се превръща в естетическо предпочитание.  Различните епохи и култури, колективните вкусове, маниите и модата експлоатират тези предпочитания, но не ги създават – така както “Кока-Кола” и “Макдоналд`с” експлоатират глада ни за сладко, тестено или мазно, но не го създават.

Повечето от аргументите на Еткоф не са нови, но „Survival of the Prettiest“ събира различните научни изследвания за красотата накуп в увлекателен текст, който още веднъж ни убеждава, че биологията продължава да играе съществена роля в нашия живот. Според книгата, да се преструваме, че красотата е социална фикция, е нелепо. Просто трябва да се примирим с мисълта, че красотата дава незаслужени предимства. Има и добра новина между красотата и щастието няма директна връзка. Личното щастие зависи много повече от увереността ни в себе си, способността да се радваме на онова, което имаме, както и от уменията да създаваме пълноценен контакт с околните.
На въпроса защо хората копнеят по физическата красота, Аристотел казва: “Само слепец може да зададе такъв въпрос”. Красотата пленява сърцата, впримчва умовете и завихря бури от емоции. От Платон до днешните супермодели човешката красота е обект на безпределното желание по идеалната форма.

Според Наоми Улф образите на женска хубост, с които сме заобиколени постоянно, са основани на мит. Те са като ябълката на раздора, присъдена на Афродита от Парис – постигнати чрез съгласие. Красотата е нагласена фикция, обслужваща мултимилионна индустрия, която създава образи и ги продава на дребно като опиум за женските маси. Красотата праща жените там, където мъжете искат те да бъдат – извън властовите структури. Капитализмът и патриархалността определят стойността на красотата като стока за културна консумация и лепят навсякъде изображения на хубост, за да извикват завист и желание. Лакомията, която последните провокират обслужва две цели: правене на пари и запазване на статуквото.

Както виждаме търговията хитро експлоатира универсалните предпочитания, но не ги създава, така както слабостта ни към малки пухкави животинки не е създадена, а само експлоатирана от “Дисни” или желанието ни за сладко или калорична храна – то е в нас, “Кока-Кола” и “Макдоналд`с” само го вадят на светло. Рекламистите и бизнесмените ни насочват в избора с какво да се накичим и нагласим, но това е свързано с усета ни за мода, който не се покрива с усета ни към красивото.
Медиите стесняват и клишират диапазона на предпочитанията ни. Харесваният от тълпите образ се превръща в шаблон, красотата бива последвана от имитатори и от имитатори на имитаторите.
Част от масираната атака срещу хубостта черпи енергия от аргумента, че преследването на красотата е добило епични пропорции, а това е белег за упадъка на нашата култура. Ако върнем лентата назад обаче, ще се уверим, че в хода на историята хората са рисували, жигосвали, пробивали, уплътнявали, стягали и изтезавали телата и лицата си все в името на красотата.

Хората са готови на големи крайности в името на красотата. Те инвестират толкова ресурси и рискуват толкова много в нейно име, че някой може да заключи, че животът им зависи от това.

Можем да изгорим на голяма ритуална клада всичките модни списания и да забраним Инстаграм, но в съзнанието ни отново ще плуват картини на красиви, млади и съвършени образи и ще ни карат да мечтаем за нещо подобно. Никой не е имунизиран. Когато попитали Елинор Рузвелт дали съжалява за нещо, отговорът й бил трогателен – искало й се да е била по-хубава. Доста трезво изказване от една от най-уважаваните и обичани жени в американската история, която със сигурност е водила богат и удовлетворяващ живот. И това не е типично женско оплакване.

Лев Толстой пише: “Често ме налягаше дълбоко отчаяние. Смятах, че на света няма щастие за човек с толкова широк нос, такива плътни устни и малки сиви очета като моите… Нищо друго няма толкова поразяващо въздействие върху развитието на човек като външния му вид, и дори не толкова действителния му външен вид, колкото вътрешното му убеждение, че е привлекателен или непривлекателен.”

Външността е най-публичната ни част. Тя е нашата емблема, видимата обвивка, за която светът приема, че е отражение на невидимата, вътрешната. Може да не е честно, още по-малко морално, но това не го прави по-малко вярно. Красотата има последици, които не можем да изтрием или отречем. Тя ще продължи да оперира – извън юрисдикцията – в непризнаващия законите свят на човешкото привличане. Социолозите може да я изхвърлят от интелектуалния дебат, а снобите да я гледат отгоре, твърдейки, че е банална и плоска, но в реалния свят красотата никога не е излизала от играта.

Това се потвърждава и от работата на психоложката Джудит Ланглоа. Не са ни нужни никакви уроци: раждаме се с предпочитания и даже бебето разпознава красотата, когато я види. Ланглоа събрала стотици снимки на човешки лица и помолила група възрастни да ги подредят по степен на привлекателност. Когато показала същите снимки на три до шестмесечни бебета, те задържали погледа си значително по-дълго върху същите фотографии, които и възрастните били определили като атрактивни. Бебетата имат детектори, които улавят красотата в най-различни лица: те гледали по-дълго привлекателните образи, независимо дали били на мъже, жени, деца, чернокожи, азиатци и кавказци. Това означава не само, че бебета имат сетива за привлекателността, но и че човешкото лице носи универсалните черти на красотата, изразена в най-различни черти.

Когато децата се фиксират върху същите лица, които и възрастните намират за привлекателни, безгласно оспорват тезата, че културата ни учи да различаваме човешката красота.

Независимо дали красотата е добро или не, тя изглежда провокира доброта у другите. В едно психологическо изследване на 72 студенти показали фотографии на жени, някои изключително привлекателни, други – не толкова. После попитали участниците кому са склонни да направят следните услуги: да пренесат тежка мебел, да заемат пари, да дарят кръв, да спасят от горяща сграда и т.н. Мъжете, разбира се, били по-склонни да извършат (част от) тези алтруистични постъпки заради красивите жени. Единственото нещо, за което проявявали неохота, било заемането на пари.

Хората са по-склонни да помагат на привлекателни личности, дори когато не ги харесват. В друг експеримент красива/некрасива жена хвали работата на служител или пък го хока за несвършеното. Мъжете особено харесват красивата жена, която ги хвали, не харесват толкова красавицата, която ги критикува, но като цяло са по-склонни да поработят още, когато ги помоли красивата жена, дори когато не я харесват. Както казват психолозите – привлекателността привлича. Желанието ни да угодим или зарадваме привлекателните хора, без да очакваме незабавна награда или ответен жест, е нашият начин да потвърдим красотата като форма на статус, нещо като благородното потекло или наследеното богатство. Красотата представлява онова, което писателят Джим Харисън нарича “несправедливостта на облагодетелстваните”.

 
 


Повече информация Виж всички