Феминизмът се заражда в края на XIX век като движение, което изисква признаването и гарантирането на равните права на жените в свят, който е скроен по мъжка мярка. От правни въпроси, като например активните и пасивни избирателни права, с времето феминизмът се насочва към теми като противодействие на насилието, стереотипите, дискриминацията, микроагресията. Докато стъпва на все по-стабилна основа и събира все повече последователи обаче, феминизмът става обект на определени предразсъдъци спрямо самия себе си – като например, че е движение на мъжемразството и действа в ущърб на мъжете. За някои хора все още е изненада, че изобщо е възможно да си мъж (хетеросексуален при това!) и феминист едновременно, някои дори го приемат като хитър и подмолен начин да „ловуваш“ заблудени момичета. В тяхната представа съществуват само феминистКи, при това задължително войнствени, гневни и твърде екстравагантно изглеждащи, сърдити на света и най-вече на съществуването на мъже в него. Откъде идват тези представи? Според мен от невъзможността да мислиш отвъд бинарни конструкции на антагонизъм, конфликт и противопоставяне, в каквито удобно сме възпитавани десетилетия наред, защото в техните рамки е по-лесно да откриваме своята истина, без много да му мислим и да се напрягаме, но е по-удобно и да бъдем настройвани, направлявани и управлявани.
Истина ли е обаче, че феминизмът промотира мизандрия?
Ако не знаете какво значи терминът, той е синоним на омраза, презрение и демонизиране на мъжете като такива, и е силно вероятно да не сте се сблъсквали с такова отношение – иначе вероятно щяхте да познавате и думата. И възможно ли е едно потенциално такова отношение всъщност да притеснява обществото повече, отколкото същото явление, но насочено към жени?
На първо четене всеки адекватен човек би казал, че безапелационно отрича всяка форма на насилие или потисничество като нещо лошо и неприемливо. При научаването за конкретен случай на домашно насилие, сексуално насилие, тормоз на работното място обаче, една прекалено честа реакция е „да, това е ужасно, но…“. Но… Може да не е се случило така, както твърди потърпевшата. Може тя да преувеличава. Може тя да е допринесла с поведението си за ситуацията. Може случилото се да си има две страни и гледни точки. Може да е изтълкувала поведението на мъжа погрешно. Може да се окаже невъзможно да се установи с абсолютна сигурност какво точно се е случило. Може намеренията на извършителя да са били различни. И всяко едно от тези „но“, които реално връщат топката отново и отново в полето на жените, всъщност действително е напълно възможно, но… е далеч по-вероятно да не е така и всяка подобна реакция всъщност да ни отдалечава от установяването на истината, от осигуряването на адекватана закрила и превенция на подобни ситуации, от гарантирането на достатъчно обществено доверие и създаването на социална среда, в която жените да могат спокойно да споделят и търсят помощ при необходимост, без страх, че неминуемо ще навлекат съмнение и стигма върху себе си.
Продължаваме, естествено и без да се замисляме, да приемаме мъжа като „глава на семейството“, като „силния пол“, да оправдаваме определени прояви на агресия с недоказани от науката, но широко твърдяни постулати като например, че биологични, а не социокултурни различия между половете обуславят разлики в социалното поведение. Да изпитваме съмнения в начина, по който жена се е реализирала професионално, да ѝ вменяваме вина и чувство за малоценност, ако не е изпълнила всички обществени очаквания, свързани с традиционната ѝ роля, да знаем по-добре от нея какво иска, а, ако ние самите сме жени, понякога да капитулираме пред идеята, че обществото действително знае по-добре от нас какво искаме.
Вижте още: „Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“
„Защо съвременното общество едва ли не принуждава жените да преследват кариера и ги омаловажава, ако предпочетат да останат у дома по-дълго и да се грижат за децата си?“, сподели наскоро притесненията си в разговор мой близък приятел. Тъкмо да се съглася с него и той продължи с „нима има нещо по-смислено и по-правилно за една жена от това да създава живот и да бъде майка?“. И той, както много други преди и след него, се намираше в капана на знаенето какво е добре, по-добре и най-добре за цели групи хора, обобщени по един-единствен признак, при това групи, към които той самият не принадлежи. „Не виждам къде е проблемът една жена да бъде принудена да отстъпи тялото си за 7-8 месеца, щом се отнася за създаването на нов живот“, сподели наскоро в компания друг млад мъж, привърженик на забраната на абортите. „Не виждам къде е проблемът, че човекът си е поискал, след като в крайна сметка не те е накарал да направиш нищо насила“, възрази ми трети, когато му разказвах как в студентските си години бях поканена на служебен обяд от преподавател, който към края на обяда вече опитваше да се самопокани за водка мартини у нас и отправяше към мен „комплимента“, че можело да се окажа първата жена, която ще изнасили.
Когато обаче жените се опитват да протовостоят на подобни поведения и презумпции, това плаши обществото и се отъждествява с мизандрия.
На практика определяните като мизандрия феминистки наративи не представляват нищо повече от разклащане на устоите на една вековна патрирархална система, приела като безапелационна фикция мъжкото превъзходство и приоритет. Не за да бъдат предпочитани жените и мненията на жените пред мъжете и тези на мъжете, а за да спре да се случва обратното. Реално, това, което се приравнява с мизандрия, е овластяването на жените.
Ако за момент оставим жените настрана, патриархатът далеч не е бил перфектен и за огромна част от мъжете, поставяйки върху тях други стереотипи и изисквания, забранявайки им изпитването или манифестирането на определени емоции, обективизирайки ги по други начини чрез физиологични, финансови и поведенчески сравнения и изкуствено наложени условия на конкуренция помежду им. Привилегията на мъжа в патриархалното общество също си има цена, чието неплащане също се наказва с отхвърляне, маргинализиране, потискане, етикетиране. Това общество фаворизира мъжете, да, но единствено тогава, когато те се държат според повелите му. Изравнявайки изходните условия за жените, феминизмът всъщност ги изравнява и за мъжете. Единствените хора, за които това може да бъде неизгодно, са онези, които към момента се ползват от по-голяма власт за чужда сметка.
Какво би означавало изравняване на изходните условия?
Или премахване на привилегията като такава от екосистемата на обществото, или гарантиране на равни привилегии за всички. Винаги съм намирала първото за по-жизнеустойчив и справедлив вариант, тъй като второто изисква определено налагане на равенство по синтетичен начин и според мен рано или късно неминуемо се изражда в дистопична посока. И в двата случая обаче „традиционният“ мъж губи почва под краката си, защото губи привилегиите на пола си и това го оставя с чувство на жертва на заговор против себе си и пола си.
Вижте още: Обръщения, предположения и докосвания: Невидимите прояви на микроагресия към жените в офиса
В интерес на патриархата е да се разпалва и промотира именно този наратив – за виктимизирания от феминизма мъж – защото един такъв наратив неминуемо продължава да подклажда между половете една изкуствено захранвана вражда, чието съществуване не е в обществен интерес. Феминизмът бива критикуван за мизандрия, докато патриархатът продължава невъзмутимо да защитава мизогинията. Понякога, в общества като нашето, гласове срещу феминизма се чуват по-силно от гласове срещу изнасилването или срещу домашното насилие. Евентуалното наличие на мизандрия действително би дало повод за тревога поради една потенциално нова форма на несправедливост между хората – защо обаче реалното наличие на мизогиния не дава този повод за тревога, а репликира механизмите си за защита и самозащита като едно непоклатимо статукво.
Това не се случва, защото сме лоши, умишлено предубедени или тенденциозно злоумишлени хора.
Проблемът идва оттам, че поколения наред сме били възпитавани в качество, което е присъщо на клетъчните мембрани – избирателната пропускливост.
Съзнателно или не, в процеса на порастването си сме усвоили посланието, че не бива да нараним чувства, гордостта или достойнството на мъжа, в социалния кодекс „bros before hoes“, който с три думи казва всичко. Дори в най-свободомислещите, иновативни и съвременно възпитаващи семейства съществува точка на предел, от която нататък бащата е последната инстанция, той е човекът, когото не бива да ядосаш, обидиш или прекрачиш, той потвърждава и валидира дори решенията, които не са взети от него, за да влязат те в сила. Не е приемливо да се изправиш срещу волята на баща си, чичо си, дядо си, да критикуваш изборите му, отношението му към жените или децата в семейството. От друга страна обаче, роднините от женски пол биват регулярен естествен обект на критика, засрамване, обвинение, понякога дори и за факта на самото си съществуване, ако със собственото си раждане те не са „зарадвали“ рода с осигуряването на мъжки наследник, който да продължи фамилното име. Дори в семействата, които подкрепят академичното, професионално и личностно развитие на жените, малките момиченца биват възпитавани за качеството на бъдещи съпруги и майки, биват учени да готвят, подреждат масата, мият чиниите, да се държат приветливо и усмихнато, защото са момиченца, следователно някой ден, каквито и да станат в живота си, ще им бъде иманентно присъща и поддържащата, логистична и аниматорска роля в дома и семейството. Момченцата, от друга страна, биват възпитавани да станат личности, без да им се вменява автоматично функцията на съпрузи и бащи и без от тях да се изискват разбирането, емпатията и търпимостта, които са присъщи за успешното изпълнение на тези функции.
На обществено ниво подкрепата спрямо жените и тази спрямо мъжете в контекста на темите, засягани от феминизма, е от различно естество.
Що се отнася до жените, феминизмът търси тяхното овластяване и противопоставянето на съществуващи отношения на власт и подчинение, без да се създават нови такива с обратен знак. Що се отнася до мъжете, антифеминистката риторика и политика целят запазване на статукво, в рамките на което потисканите и маргинализирани до момента жени да продължат да бъдат потискани и маргинализирани. Втората форма на подкрепа е по-лесно постижима от първата, защото тя не изисква обществена промяна и на пръв поглед запазва съществуващата в обществото относителна хармония, която обаче се случва с цената на вече наложена несправедлива йерархия. С други думи, жените могат да продължат да са обект на обвинение, засрамване и поставяне в подчинена позиция, защото това няма да наруши по никакъв начин реда и сигурността, които вече познаваме.
Феминизмът плаши единствено онези хора, в чиито представи не може да съществува общество, което не се формира върху отношенията на власт и подчинение, следователно могат да си представят практическата реализация на феминистките идеи и стремежи единствено като доминация на жените, каквато феминизмът всъщност не търси. Деконструирането на идеята за неминуемо наличие на власт и йерархия в контекста на пола би спомогнало за правилното възприемане на феминизма като начин на мислене и на живот, който не цели машиналното прехвърляне на господството от една група хора върху друга. Ако се абстрахираме изцяло от пола като такъв и си представим две относително равностойни по брой и състав групи хора, формиращи дадено общество, бихме ли могли да приемем коя да е от тези групи да бъде фаворизирана за сметка на маргинализирането на другата, и едновременно с това уверено да твърдим, че формата на обществено устройство, в която съществуваме, се нарича демокрация?
Вижте още:
Мария Шопова и Ивана Попова: За нас, жените, не е безопасно навън
