„Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“

| от Лора Младенова |

„Чак пък всяка трета…“

Така разправят приятели, като се заприказваме за насилието над жени. Разбирам ги – на тях им е омръзнало да слушат за големия, лош и страшен хетеросексуален успешен бял мъж, който е виновен на всички ни още с факта на самото си раждане. Разбирам ги, омръзнало е и на мене.

Омръзнало им е насилието над жени да се прехвърля като боксова круша в политически кампании и преговори и вместо въпрос на човещина да става въпрос на идеология. Разбирам ги, омръзнало е и на мене.

Омръзнало им е за феминизма да говори все най-шумният в стаята. Феминизмът често изглежда като плакатен слоган на момичета със задължително къси розови коси, които не знаят точно защо, но много ти се сърдят. Обидени са ти, задето днес денят ти е хубав, задето си се обула с токчета, задето не им е харесал комплиментът ти, задето се смееш на нещо, което на тях не им е забавно. Но феминизмът не е това.

Феминизмът, както почти всеки „-изъм“, иска малко повече мисъл за другия, малко повече справедливост за всички ни, и в крайна сметка, малко повече щастие. За всички ни. Преди привържениците му да забравят, че тези, които не разбират идеите им са точно толкова хора, колкото и те.

„Чак пък всяка трета…“ Така казват приятелите ми, защото не вярват. Имам толкова много приятелки, казват, а нито една не е споделила на нея да ѝ се е случвало.

Това също разбирам. Да си пострадала от някаква форма на насилие, извършено от мъж спрямо жена, не е точно ледоразбивач за диалог в компания.

Не искаш съчувствени погледи. Не искаш близките ти да се замислят, преди да кажат пред тебе някоя неполиткоректна смешка. Не ти се слуша онова неловко мълчание, което отеква, щом някой разкрие твърде много от себе си. Нито колебливите опити после за смяна на темата. „Абе, то навън бая захладня.. Мачът вчера, съдията беше пълен задник. Ти иначе гледа ли „Дюн“ вече?“

Няма да звъннеш да разкажеш на вашите – хората не спаха да те отгледат и изучат, да ти осигурят всичко нужно, за да си добре, но ти се хвана с някакъв гащник, който те удря, а те ти разправяха, че не е за теб. Мислиш си, нима заслужават да им вдигнеш кръвното с това.

Не е историята, която ще разкажеш и на следващия си партньор. Не, разбира се, мислиш си – как някой хармоничен, завършен и цял човек ще си хареса една малко счупена, малко бракувана и много изхабена жена.

Какво ще каже? А какво ще кажат хората?

Пък и ти не си дори сигурна насилие ли е това, което ти се случва или ти се е случило.

„Хей, дойдох да те изненадам, хайде да се прибираме“, казва домашният насилник, когато за пореден път се появи изневиделица на твое излизане с приятелки, а те си мислят „какво грижовно момче“.

„Само погледнах колко е часът, обаче кой е тоя Краси и защо ти пише сега?“, пита домашният насилник с телефона ти в ръка и другата, свита в яден юмрук. Нищо че често повтаря как никой друг не би те харесал, ако него го няма.

„Стига, де, спокойно, знаеш, че никога няма да ти направя нещо, което не искаш“, казва домашният насилник, докато е върху теб и ти прави нещо, което не искаш, но това не е драма, не, ти си виждала – и в порното правят така.

„Не те ударих! Само те блъснах и ти падна на пода“, казва домашният насилник и ти започваш да се чудиш дали все пак ти не си лудата.

Дали не е нормално, дали не заслужаваш точно това. Все пак ти го избра, ти го търпя досега, ти позволи да се стигне дотук, а носеше отговорност за себе си и трябваше да знаеш по-добре, независимо какво мислят по темата сърдитите момичета с къси розови коси.

И ако успееш да излезеш оттам, а не успяват всички, искаш просто да продължиш.

Живееш, усмихваш се и продължаваш в мълчание, понеже „пострадал/а“ е стигма, която се заобикаля от дистанция с неловко съчувствие, а „жертва“ е дума, от която ти призлява на теб. Искаш да те забелязват с успехите ти, със стила ти, с хумора ти, с това, че ти пука за хората.

Не искаш да изглеждаш като отруденото сиво клише за някоя, която е преживяла домашно насилие. Така и така ще те разберат само хора, които са преживели същото, но няма да знаете. И те не искат да изглеждат така.

Обществото ни трудно съжителства с нашите рани и слабости, трудно му е да си общува с тях, още повече, когато ние самите не знаем как да ги приемем, да си научим урока и просто да живеем с тях.

„Чак пък всяка трета“, казват приятелите ти, а ти, третата, мълчиш срещу тях и се усмихваш. Мачът вчера, казваш, съдията беше пълен задник. Искаш ли да идем да гледаме „Дюн“, питаш, но да побързаме, че навън бая захладня.

А трябва да си говорим повече, момчета и момичета. Трябва повече и по-искрено да си говорим. Когато не нормализираме диалога за насилието, нормализираме самото него.

Вижте още:

Достатъчно е да посееш разбито детство, за да пожънеш насилие