„Имената на глупците висят по стените.“ С тези думи ме възпитаваше като малка едната ми баба, когато някъде навън забележим надраскана стена. Независимо дали на нея някой пожелаваше полови органи на омразните си футболни клубове, или беше нарисувал нещо смислено или пък изразил някакво свое социално послание.
Драскането по стените е вандализъм. Длъжни сме да уважаваме сградите и паметниците. Тези постулати са превърнати в аксиоми и мнозина от нас ги възприемат, без изобщо да се замислят. Дори не могат да направят разликата между улично изкуство и простащина върху стена. В тази посока обаче има и други позиции. Като например едно от най-известните послания на Banksy: „Ако графитите променяха нещо, щяха да са нелегални“. То е перифразирано от един цитат, приписван на политическия активист в областта на правата на жените Ема Голдман от началото на миналия век, а именно „Ако гласуването променяше нещо, щеше да е нелегално“, изречен в контекста на борбата на жените за право на глас.
Същото е и с графитите и изобщо с идеята човек да си позволява да изменя по някакъв начин градската среда. Цялото поколение на нашите родители, на нашите баби и дядовци е възпитано в идеята, че всяка дума върху стена е сквернословие – и е възпитано така между 1944 г. и 1989 г. Квалифицира се и като хулиганство, по смисъла на Наказателния кодекс. А дефиницията за хулиганство е следната: „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото“. Широка дефиниция, позволяваща много субективна интерпретация. Какво прави едни действия непристойни? Кой определя рамките на приличието? Ами ако общественият ред нарушава правата на хората или на определени групи хора, тогава престъпник ли си, когато ти нарушаваш обществения ред? А ако изразяваш грубо неуважение към общество, което изразява грубо неуважение към тебе, грубо неуважение към човешките права, грубо неуважение към справедливостта, към демокрацията?
Хулиганство е да уринираш на публично място. Нищо че сме общество, лишено от обществени тоалетни, а в заведенията масово се плаща, за да използваш санитарния възел, тъй като тук, освен че не е информация, не е и тоалетна. До преди приемането на чл. 325а, чл. 325б и чл.325в от НК през 2011 г. хулиганство беше и да убиеш или измъчваш гръбначно животно за удоволствие и да организираш боеве с животни. Според преподавателя ми по наказателно право в университета, проф. Румен Владимиров, трябвало и да си остане така, тъй като въздигането на тези действия в самостоялни престъпления било излишно. Хулигански обикновено се водят и подбудите да нападнеш човек с нестандартна сексуална ориентация, тъй като нашият закон не признава хомофобията за един от мотивите на престъпленията, извършени от омраза. Сами виждате колко разнообразни и противоречиви могат да бъдат понятията за хулиганство, към които спада и този кошмарен вандализъм да напишеш нещо върху стена, която не е в личния ти имот.
Възпитани сме, а ми се струва и че продължават да ни възпитават да мислим така. За всяка власт, дори и да не говорим за някоя от безчетните форми на тоталитаризъм, е в неин интерес масовото мнение в обществото да бъде такова. Стената е медия като всички други. Само че почти непроследима за авторство, почти невъзможна за цензура, за контрол. Стенвестник. Ама без одобрението на училищния директор и на колектива.
Днес си мисля за всичко това заради един от любимите си театрални режисьори, Александър Морфов.
В отворено писмо до колегите от сайта „Площад Славейков“ вчера той сам настоя да признае публично един свой „вандализъм“. А именно изкъртването на табелката и издраскването на вратата на пиара и заместник-директор на Народния театър Велислава Кръстева, която години наред е жената, „която следва Почетния председател на ДПС Ахмед Доган“. Случката е от 29 октомври, когато в Народния театър се играе постановката на Морфов „Хъшове“, а вратата на Кръстева „се радва“ на надписите „ДПС“, „Връзки с обществеността на Ахмед Доган“ и „Изчезвай“. По повода се води разследване срещу неизвестен извършител, но извършителят изобщо не цели да остане неизвестен.
Дали това е акт, достоен за похвала, или грозна и необмислена постъпка, човек може да прецени сам за себе си, разбира се. Аз оставам на първото мнение. Дългогодишното показно и арогантно игнориране на определени позиции, ценности и мнения в едно общество, в съчетание със също толкова дългогодишното игнориране на недостойни политически поведения (това е най-мекият и политкоректен начин да го кажа), изисква по-радикални действия с цел да привлечеш внимание и да бъдеш по-„вайръл“, както е модерно да се казва. Диалогът на чашка между еднакво мислещи хора не е достатъчен, отдавна не е достатъчен, може би и никога не е бил – да го водиш е четкане на его и удоволствието да чуваш от твоите хора колко си прав. Изисква се провокация, за да бъдеш чут и забелязан.
Традиционно възмутените от всякакви подобни прояви хора винаги ще кажат, че там не му е мястото и това не му е начинът, но ще пропуснат да споменат къде му е мястото и кой му начинът. Някой ще попита защо Морфов не го е казал с изкуството си – казал го е, многократно при това, и в „Полет на кукувиче гнездо“, и в „Животът е прекрасен“, и в „На ръба“, и в самите „Хъшове“ дори, все поставяни в Народния, а някои от тях вече са свалени от сцена, въпреки препълнените до последно зали. Който е бил там, го е чул, дали го е разбрал, е отделен въпрос. Но как да кажеш на някого, който не е стъпвал в театър (нищо лично – не всеки се интересува от театър и да не го правиш не е обида за интелекта ти)? Щипка „вандализъм“ понякога е достатъчна да се озовеш на другата стена – онази в социалните медии – и оттам да стигнеш до всички.
Ако не бяха редица прояви, приемани като противообществени за времето си, може би днес щяхме да живеем в свят, в който се чува само официозното мнение.
А официозното мнение си има ресурси, има си медии, има си лобита. Ние имаме по-малко – маркери, спрейове, стикери, себе си, стените и паметниците. Градската среда принадлежи на всички и в нея всеки е свободен да говори. Да, вярно е, че понякога се казват и престъпни неща, като например призиви към насилие, расистки обиди, пращания на хора „на сапун“ и традиционните „кур“-ове за кого ли не. Или пък култовата сентенция, останала години наред на фасадата на ректората на СУ. „Св. Климент Охридски“ – „Алпийска фирма Дъглас са турци – лъжат“. Вече я няма, останало е само едно бранд петно и едно послание, че явно се очаква турците да лъжат – фирма може да се ребрандира лесно, народ обаче не толкова, макар и в България да са правени конкретни опити за това. Подобни омразни послания също са показателни за развитието на обществото, в което живееш – ако не вярваш в хомофобията, или мизогинията, или ксенофобията, ето ти я там, на стената, черно на бяло, синьо на червено, или който каквито цветове си има. Всъщност дали подовбни послания ще останат върху стените, зависи изцяло от нас – можем да ги заличим, нищо не ни спира. Можем и да ги подминем. Можем и да им нарисуваме сърчице отстрани. Като цяло не сме твърде резултатни.
В последните дни слушахме и четохме и за друг „вандализъм“ – Рут Колева осквернила Паметника на трите поколения в Перущица, като се снимала в прозрачно боди. Кметът на Перущица, Мария Вълканова, възмутена, че не ѝ е поискано разрешение, сигнализира прокуратурата. Загадка остава откога човек трябва да иска разрешение от кмета, за да се снима до паметник. Загадка остава и колко души щяха изобщо да обърнат внимание на това явление, ако не беше Facebook пост на Кристиян Шкварек – личност, която се асоциира с консервативните настроения у нас, а представители на същите тези настроения преди години си бяха правили „майтапчийски снимки“ в концлагер. И не се коментира много-много, че едно от трите поколения в бедния осквернен паметник е това на „второто освобождение“, за което има много хубав филм по темата. Той не е надраскан върху паметник, нито сниман пред паметник, гледайте го.
Не съм фен на Рут Колева, нито ме интересува фотосесията ѝ. Фен съм обаче на идеята, че паметниците принадлежат на обществото и работа и право на обществото е да изразява отношението си или безразличието си към тях, както намери за добре. Също и несъгласието си с това отношение. Все пак вандализъм според мнозина винаги е било и всяко изразяване на мнение върху монолитната фасада на Паметника на Съветската армия в Княжеската градина. Независимо дали се е случвало скришно нощем, или явно и посред бял ден, както през февруари тази зима, когато няколкостотин души бяхме там съвсем открито и публично да споделим позициите си по отношение на „специалната военна операция“ на Путин.
Ако зависеше от мен, щях да оставя паметниците и сградите, будещи противоречия в обществото, точно на дискрецията на обществото. Ако една личност или едно историческо събитие буди противоречия, значи има причина. И тази причина е по-интересна от самия акт на „вандализъм“. Ако монументът е важен за обществото, винаги се намират „будни граждани“ да изчистят – я по съвест, я за пари.
„Думите на пророците са изписани по стените на метрото и жилищните сгради“, поне така твърдят Саймън и Гарфнънкъл във великата „Sound of Silence“. И сигурно са прави – в противен случай действително бихме слушали само звука на тишината, а мен лично той повече ме плаши.
Вижте още:
