Целия вчерашен ден си планирам как ще свърша работа и ще си взема кучето, хамака, тютюна и книга и ще ида в малкото паркче до нас, за да си чиля на тишина и припек.
Когато стигам там, установявам, че целият парк е огласен от народна музика. Дъни от някаква гигантска колона. Въздъхвам и си пускам на слушалки Серж Генсбур и Джейн Бъркин. Разпъвам хамака на шарена сянка – сещам се за едноименната песен на „Ревю“ и се чудя не можеше ли поне да звуи тя наоколо. Агресивните ритми продължават да се чуват… Кой какви картофи садил, или нещо подобно, въх мари Димитричке, иииихууу… Нещо такова. Чудя се какво трябва да ми каже едно хоро в парка. Освен че явно всички наоколо трябва да прекарат следобеда си както някой друг е решил вместо тях.
Припомням си как баща ми обичайно се чуди нещо. А именно: много интересно как на някого като му слуша половин град музиката, как тая музика никога не е Dream Theater например, или Чайковски, или Ела Фицджералд. Ако не е хоро, ще е чалга, ако не е чалга, ще е някакво черно, и то един конкретен тип черно – нали се сещате, от онези множество идентични песни на тема как някой има пари, наркотици, бърза кола и кучки. Народът обикновено ги слуша в колата си, когато шофира с превишена скорост на градус в градски условия. Добавям си и една клета псувня наум по повода. Аз не съм чак толкова културна, колкото баща си.
Вижте още: Абсурдът, наречен „детска народна носия“
След известно време навалицата се оттегля и все пак оставам на тишина закратко.
– Може ли да се порадвам на кучето? – приближава се едно детенце на възраст някъде между шест и осем годинки. Разрешавам. И си давам сметка, че в този ден очевидно няма да бъде дочетен възможно най-пълният „Пътеводител на галактическия стопаджия“. (Все още обаче си мисля дали ако пътувах на стоп из галактиката, не бих предпочела да бях спряла напосоки някъде другаде. Не. Всъщност не.)
Ще му бъде ли приятно на кучето, ако го пипна по ушите, продължава да разпитва момченцето. Позволявам. Любопитно му е какво яде, как спи, на какво лае. Дали някога съм ѝ слагала коледна шапка… Дали може да поиграят с пръчка или да подаде да му близне ръката. По едно време на нея ѝ омръзва и детео казва: „ами аз тогава ще я оставя да си почине, няма да я притеснявам“. Но пък остава да си поприказваме още.
Той сега четял книга за Маркъс Рашфорд, пък преди това чел Дръндьото, трета част, много било интересно. Имал две риби, Роналдо и Меси, ама Роналдо умрял и му било мъчно. Учи ме от какво се плашат комарите и как се прави капан за раци, и в кое течение на реката. После го питам и се споразумяваме, че е по-готино раците да си живеят и да не ги закачаме.
Вижте още: Ауу, детето ми не иска да чете книги – ами сега?!
Тръгвам да си ходя, за да нахраня кучето у дома, малкият ме поглежда и казва „много ми е приятно при вас, може ли да останете още малко, ако не ви бавя“. Как да откажеш на това…
На тръгване ме пита дали може да му дам номера си, за да ми се обади някой път да си говорим за кучето. Носи листче и химикал от чантата на майка си и му го записвам.
Мисля си, че доста народ в зрялата си възраст има кво да научи от това дете за как да се държим с хората, как да водим разговор и как да искаме телефон. И друго си мисля… Да си възпиташ детето като емпатичен, грижовен, любознателен, учтив и четящ човек е може би по-патриотично от това да огласяш с музикалните си предпочитания парка.
Вижте още:
Как се оказа така, че любовта към родината се превърна в пародия?
