Тази януарска сутрин в седем изведох кучето си, за да установя, че температурите навън надвишават 15 градуса, а един почти ураганен вятър завърта вихрушка от найлонови пликове, мазни хартийки и други отпадъци из въздуха. Тоест нищо не се беше променило в сравнение с предишната ми разходка с куче малко след полунощ, с тази разлика, че в ранното утро тоталната липса на улично осветление в квартала вече не беше смущаваща и нямаше значение. „Безкрайни, безкрайни са зимите“ – имаше такава песен на Тодор Колев и я чух за пръв път като дете, не чак толкова отдавна, само преди две десетилетия, когато зимите, ако не безкрайни, поне бяха съществуващи. Така е, когато „няма климатични промени, стига и ти с твоите вечни простотии, разделния боклук го събират всичкия на едно място, недей се излага, дай да не ядеме мусака вече, че пърдят телетата, хайде, голяма светица се извъди, и все автомобилите ти пречат, и консумацията ти пречи, и всичко ти пречи, аман“.
Разхождайки се, се замислих, че всъщност ме плаши мисълта как ще изглежда януари след още 20 години. Замислих се и за последния истински хубав януарски сняг, който помня – две зими назад, когато отново разхождах кучето, само че в градината зад блока си. То се потъркаля, сдъвка няколко снежни топки и не пропусна да даде причина на поговорката „не яжте жълтия сняг“. Иска ми се да можех да прекарам по същия начин и днешната си сутрин, но нямаше как поради две причини.
Няма зима. И вече нямам градина.
Същата тази градина, прилежаща като общо междублоково пространство на няколко сгради, някога, всъщност доскоро, била най-голямата в целия ни квартал. Преди да се превърне в света обител на най-милото на съвременния човек, а именно в паркинг, при това разделен от десетина огради, а някои части от него – изсечени и бетонирани. Как научих за най-голямата градина в целия квартал? Време за история.
Една прохладна юнска утрин преди едно божие лето и половина чорбаджийка Лора, гологлава, по пижама и слънчеви очила, разхождаше мопса си на двора.
В отсрещния двор, моята усмихната и блага 80-годишна съседка Лили разхожда своето трето поколение йорки на име Тери. Няма да се спирам надълго и нашироко на въпроса редно ли е да кръщаваш хора и домашни любимци на база приемственост – мисля, че не, понеже никое живо същество никога не може да замени никое друго живо същество, а и не е нужно, но с времето съм се уверила, че всичко, което прави земните дни на човек по-щастливи и по-леки, просто е окей.
Със съседката разговаря един непознат за мен човек, с жълти панталони, с обица, видима възраст около тази на родителите ми. Тя много му се радва, очевидно се познават и май не са се виждали отдавна. Как да е, мопсът си тича през бурените, аз размишлявам за кърлежи, хора, идеи и неща, Дамиано Давид от Måneskin извива прелестния си глас на макс в слушалките ми, и всичко е една понеделнишка идилия, в която се надявам мопсът да приключи хигиенните си занимания, за да се върна бързо да си работя, когато…. човекът с жълтите панталони влиза в двора, приближава се и ме пита нещо. Ох, ужас – казвам си – верно ли, как виждаш човек с куче, слушалки, пижама и кафе, и решаваш, че иска да си говорите. Обаче, кучето с нехарактерна дори за самото себе си радост, отива да си играе с човека с жълтите панталони, а кучето, макар и да не си дава сметка, че е по-удобно да пие вода от купа, отколкото да я излее и да я пие от пода, не е никак глупаво, що се касае до интуиция за хора. Окей, видяло се е, ще се приказва. И слава Богу.
Човекът, да го наречем Иван, понеже така са го нарекли и техните, преди 40 години живеел при баба си в моята сграда. „Понякога, казва, като съм в София, и като ми домъчнее, идвам тука на двора, да си припомня за едно време.“ Окей, приятелю, имаш ми вниманието, знам какво имаш предвид, и аз понякога като си ида в родния град и като ме стисне за гърлото едно особено настроение, дето не можеш да го разкажеш на никого, ходя в квартала на някогашната си гимназия да си седя на оградата на училището и на люлките на една полянка, на която някога растяха рози, и да слушам Стоян Михалев, P.I.F, БТР и Антибиотика.
„Искаш ли малко истории?“ Да, моля, в общи линии нищо друго не искам от хората толкова много, колкото да ми разказват истории.
„Тая череша“,, казва, „едно време баба ми я е брала, само тя и ей това дърво бяха, другите ги нямаше тогава. Баба ми правеше и компот от тия череши. Тука нямаше буренаци, израснали по дворовете, ей там имаше пясъчник, отстрани беше чешмата, вдясно си играеха момичетата. Тука по средата бабите садяха цветя.“ Сочи ми едно дърво в двора, който днес вече е в съседна кутийка, на което обелил кората, та го викали в районното. „Аз, казва, бях лошо дете, отсреща, на четвъртия етаж, виждаш ли там, живееше хулиганът на квартала, и мен хем ме беше страх от него, хем не можех да го трая, та му целех прозорците с камъни отдалече. А тука, на първия етаж, на Емо баща му много ни гонеше като слезем да ритаме в цветята. Емо ни беше батко, много щур, всички искахме да му подражаваме.“ Емо, между другото, все още живее в същата сграда. Не се усмихва никога и никога не си плаща таксата за входа.
Човекът с жълтите панталони разказва кой е живеел по всички етажи. Покрай това научавам и кой е предшествал мене. Не познавам никого от тия хора, не съм ги чувала, освен Емо, който не се усмихва и не плаща такса за входа. И стопанката на йоркито Тери III, за която едва тогава научавам от човека с жълтите панталони, че била на внушителните 83. (Не ѝ личи, ей Богу, за последното десетилетие все е била на 65 в главата ми, да не говорим, че в почивни дни, докато аз се излежавам до преиобед, тя прекопава и краси нейното си дворче, даже коледни играчки му слага през зимата).
Когато човекът с жълтите панталони и брат му наследили апартамента, не могли да го поделят и го продали. После той известно време живял с жена си в едно таванско помещение в съседна кооперация. „Виждаш ли, казва, кафявия прозорец еей там? Сина го гледахме в тая стая, като беше съвсем, съвсем малък.“
На изпроводяк го питам дали идва често, че някой път да пием кафе и да разправя още истории. „Изобщо не“, казва и се замисля. „Само понякога, в едни такива странни моменти. Питай Емо за мене, като го видиш, и го поздрави от Иван от четвъртия етаж.“
Историята мълчи по въпроса дали след това съм се прибрала да рева на песничките от „Войната на таралежите“, но който ме познава поне мъничко, знае със сигурност, че съм. Както и да си мисля за всички случаи, в които някоя среща, запознанство или история, е можела да те подмине, ако си минал по съседната пресечка, закъснял си с пет минути занякъде, или не са ти се сваляли слушалки. И за всички срещи, запознанства и истории, които са го направили, само че никога няма да знаем.
Първата ми работа след прибиране, разбира се, е да отворя сателитните снимки на квартала и да меря дворовете из махалата. Прав е бил човекът с жълтите панталони, нашият наистина е най-голям, а това, както знаем, у нас обикновено е повод за национална гордост. Но не и в случая.
Не видях Иван повече през следващите две години, а с днешна дата вече нямаше и градина за гледане.
Само няколко дървета, останали в дяловете на тези съседи, които благоволиха да не ги отсекат, а само да им орежат клоните. Когато се взимаше решението как да се постъпи с градината, съседите ми проявиха рядко и неприсъщо за тях единодушие. Тези, които имаха автомобили, искаха да се погрижат приоритетно за най-милото си, а тези, които нямаха – да се погрижат да не си създават излишни конфликти. Единствено аз имах нещо против, с което си навлякох много неприязън и мълчание. „Тия дървета не е като да ни трябват, къде ще си паркираме колите?“, недоумяваха те на общо събрание, напълно глухи и ехидни към всякакви други аргументи.
Макар и вече да нямаше деца, които да тичат около отдавна неработещата чешма и потрошените пейки в градината, тя все пак представляваше една миниатюрна еко система, която искрено обичах: в клоните на някои от дърветата живееха няколко двойки свраки в техните специални гнезда, които – това знам от дядо си – са покрити и имат входове и от двете страни, за да могат да птиците да избягат през задния, ако някой ги подгони през предния. Свраките, моите фаворити сред птиците в двора, понякога обичаха да се събират в клоните на на най-високото дърво, всичките, вкупом, и да си грачат нещо помежду си. Гълъби, сойки, понякога косове, някоя и друга врана, а дори и кълвач, и – нетипично за толкова мръсен градски въздух – врабчета, принадлежаха към прихождащите и захождащите обитатели на този някогашен двор, за фрустрация на другите му обитатели, котараци, и най-вече техния риж, едър и кръвожаден тартор, с едно разкъсано ухо.
Когато съседите, някои от които отказваха да си говорят с мен или звъняха да ми крещят по телефона и на вратата, решиха да секат дървета – незаконно и без разрешение, естествено, за лош късмет, ме хванаха у дома. COVID-19 тъкмо беше съборил и мене. Наложи ми се да слизам с маска и от дистанция няколко метра да викам на хора с моторни резачки, че звъня на полиция.
Оттеглих оплакването си при изричното им обещание, че ще спрат със сеченето.
Така и направиха – докато след едно мое по-дълго отсъствие по празници не се прибрах, за да открия градината – разделена на осем малки квадратчета чрез телени огради, автомобилите – паркирани вътре, част от дърветата – изсечени, а някои площадки – изцяло асфалтирани, а в общата ни поща – съобщение кой колко следва да дължи за извършената „услуга“.
Някои от птиците не видях никога повече. Други продължавам да храня с орехи. Всеки път, когато погледна през прозореца към телените заграждения, или изляза с кученцето ми, което преди много се забавляваше да потича из двора, си мисля, че това е една сред никак не много ситуации, в които искрено и дълбоко разбирам защо един човек би казвал, че „ех-ех, едно време беше по-добре“.
„Нормално е да е така“, опита да ме успокои момче, с което бях излязла, малко след като се случи това. „Ако караше кола, и ти щеше да мислиш така. Не се дръж като Пилето на Уилям Уортън.“ Така и разбрах, че няма да я бъде между нас.
Всичко онова, което е довело до 15-градусовите зими и вихрушките от боклук във въздуха е било само един двор, само едно дърво, само една торбичка, само една сламка, само едно бръмване да ида с колата с дизелов двигател от нас до магазина в съседната пресечка. И ако нормалността означаваше да предпочиташ затворите и загражденията, унищожението и сечта, доминацията чрез агресивна намеса над всички животински видове, пред това да разполагаш с общностно пространство, където децата да играят, птиците да свиват гнезда, стопаните да разхождат кучета, съседите да си раздумват на пейка, а бабите да садят череши… то аз със сигурност предпочитам да съм лудата с птиците, отколкото нормалната с джипа.
А Пилето на Уилям Уортън, впрочем, казва ето така: „Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл, тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят – гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.“
Вижте още:
