Шокът да разбереш, че си осиновен и шокът да откриеш роднините си

| от MamaMia |

Да си поръчаш ДНК-тест онлайн става все по-популярно. Сред най-известните международни сайтове, които предлагат различни видове генетичен анализ, е 23andMe. Техните услуги оперират в над 1500 географски района. Принципът е да се изпращат персонализирани ДНК-анализи, направени в лабораториите на компанията на базата на слюнката на клиента. Заедно с анализа, поръчителят получава и възможност да се свърже съссвои ДНК-роднини по целия свят.

Именно благодарение на тест от 23andMe Мелиса Гуида Ричардс установява удивителни факти за себе си и корените си, което напълно преобръща живота й. Нейната история е публикувана в Huffington Post.

„На 19-годишна възраст научих, че съм осиновена, въпреки че родителите ми криеха този факт от мен. От този момент нататък животът ми се превърна в телевизионен сериал“, разказва Мелиса Ричардс. Тя описва какво е да приемеш мисълта, че нямаш биологично семейство, докато в един момент не само не откриеш кръвните си роднини, но и шокиращи факти за тях.

Ричардс израства в САЩ, в семейство с италиански корени и от малка е възпитавана да се чувства горда от италианската култура. „Израснах с истории за баща ми, който отглеждал овце в Италия, и за майка ми, която прала дрехи в планински потоци в Португалия. Бях научена да изпитвам гордост от нашата културата…. но не от рождената ми култура.“

Когато на 19 години разбира, че е родена в Колумбия, Мелиса събира всички факти, които знае за себе си. А те не са много. Първият е, че всъщност е от „смесена раса“, а не е мургаво италианче. Научава и името на биологичната си майка, което е записано върху акта й за раждане.

4 години след като разбира, че е осиновено дете от чужбина, тя решава да се подложи на ДНК тест от 23andMe, за да разбере повече за своя произход: „Уморих се да не знам нищо за своята същност. Нямах представа как да се превърна от горда италианска жена в латиноамериканка, която не знае нищо за колумбийската култура“.

Ричардс не може да си обясни защо италианските й осиновители са крили от нея коя е и дори често си правили шеги с латиноамериканците.

„Родителите ми заявяваха, че аз съм от бялата раса като тях, затова нямам право да се оплаквам. Ако им кажех, че непознати ми подвикват на улицата да се махна от страната, то излизаше, че аз очевидно „не съм разбирала правилно“. Те не вярваха в расизма. През по-голямата част от моя живот бях принудена да уча италиански език, да работя в италианския ресторант на баща ми и да ям паста толкова дни, колкото не мога да преброя.

Това беше културата, с която растях, но винаги имах чувството, че нещо не е наред. Сякаш в мен имаше още нещо. И накрая разбрах – това е цветът на кожата. Оказа се, че аз съм коренна латиноамериканка с примесени черти от Източна Азия и малко от Африка. Оказа се, че по-малко от половината от гените ми бяха от Европа, камо ли от Италия…

Най-накрая разбрах защо се чувствах различна в семейството ми, съставено изцяло от европейци от Италия и Португалия.“

Когато Мелиса разбира за своя латиноамерикански произход, тя сякаш престава да принадлежи към семейството си и започва да изпитва необходимост да потърси хора с подобна на нейната съдба чрез Facebook и Twitter.

„Мислейки за решението на родителите ми да не ми кажат, че съм осиновена, всъщност ме боли повече, защото те говорят испански, но не ме научиха. А можеха. Объркването спрямо моето възпитание растеше. В колежа посещавах терапевт и ми беше много трудно да приема, че нещата не са черно-бели.

Сега съм на 26 години и имам двама сина. Това ми е повече от достатъчно, за да съм свързана с биологичното си семейство. Започвах да се лекувам от раните…“.

През 2019-а година, само две години след като си прави ДНК-тест – или може би именно заради него, Мелиса получава имейл.

Текстът гласи:

„Здравей, може би е странно и не искам да те притеснявам, но аз съм ти полубрат“.

„За няколко секунди всичко се промени – от никакви биологични роднини, освен децата ми, аз вече имах роднина, при това само няколко години по-възрастен от мен“, пише Мелиса. „Най-накрая, там някъде, имаше някой като мен. След години, в продължение на които се чувствах съкрушена, странна, аутсайдер в семейството на осиновителите си, най-накрая имаше някой като мен.“

Оказва се, че с нейния далечен полубрат – Сам (името е сменено) са били осиновени горе-долу по едно и също време в САЩ.

Двамата откриват, че имат доста общи неща и Мелиса за първи път усеща истинска близост. Тя започва да обмисля как да се срещне със Сам.

„Бях твърде нетърпелива и не обмислях нещата. Досега бях виждала само по телевизията как осиновени или изгубени деца се събират с биологичните си родители – щастливи хора, прегръщащи се, плачещи в обятията на другия. Походих с подобно доверие, радост и вълнение в имейлите със Сам, защото очаквах именно нещо такова да ми се случи.

В рамките на няколко поредни дни написах на Сам, че съм разбрала, че съм осиновена на 19 години, че обичам да чета, че имам синове – негови племенници! Той също прояви любопитство към тях.

Разказвах за своя полубрат на буквално всеки човек, когото познавам – на съпруга ми, родителите, приятелите, онлайн групата на майки, в която членувам. Бях толкова развълнувана! Трудности срещнах само с майки ми. Когато й казах всичко, тя замълча. Докато баща ми ме окуражаваше да се срещна със Сам.

Главата ми направо щеше да експлоатира, след като получих ново съобщение от сайта за ДНК тестове, че имам още един пряк роднина.

Трябваше да се досетя, че това е повече от съвпадение. Наивно попитах Сам дали знае нещо за другия роднина, с когото имахме една и съща биологична майка.

Оказа се, че знае, защото и двамата всъщност били брат и сестра, били осиновени и отгледани от едно и също семейство в САЩ.

Поради миналото и родителите ми, криещи истината за моето осиновяване, не можех да приема, че са ме излъгали. И нещата бързо ескалираха.

Написах съобщение на Сам, че се чувствам заблудена. Как той можеше да очаква да установи контакт с мен, без да ми каже цялата истина? Как можеше да очаква да му се доверя, след като крие от мен съществуването и на друг човек от биологичното семейство, на моята полусестра? Как мислеше, че ще се почувствам?

Спорехме, изяснявайки позициите си, но вредата вече беше нанесена.

Бях объркана, ядосана, разочарована, сърцето ми беше разбито. За пореден път семейството ми реши, че е най-добре да ме излъже. Но този път беше в известен смисъл още по-жестоко.

Двамата знаели за мен от месеци, намерили блога ми и профилите ми в социалните медии. И сметнали, че ще бъде по-лесно просто да не ми кажат за по-голямата ми полусестра Джейми (името й също е променено).

Сам искал да установи отношения с мен, а Джейми – не. Затова за тях най-доброто решение се оказало да се престорят, че Джейми не съществува.

Гневът ми беше всепоглъщащ и неконтролируем. Изпратих гневни имейли с настояване за извинение. Скарахме се. Те отказаха да приемат, че са ме излъгали. Братът защитаваше сестра си, защото тя не била готова за отношения с мен. Тяхната връзка – те са израстнали в едно семейство и делят обща кръв – беше нещо, което никога нямаше да имам, затова и се чувствах толкова наранена. Чувствах се отхвърлена и сама. Осиновяването отне сиропиталището от живота ми… А отношенията с тях отнеха и първото ми семейство…“

Посланието на Мелиса е, че събиранията на биологични семейства в истинския живот не са като по филмите. В действителност има разбити сърца, ярост, ступор и объркване.

„Хората обикновено си представят как тези хора моментално се събират и заживяват щастливо, само че изграждането на пълноценни отношения може да се окаже бавен и труден процес, който понякога е и невъзможен.

Оказва се, че осиновяването е оставило дълбоки белези. Белези, които знам, че други хора също имат. Белези, които не изчезват, докато не се свържем с човек със същите гени. Осиновяването е по-сложно, отколкото филмите го представят, а помирението с рождените ви семейства – много по-трудно.

С моите биологични полубрат и полусестра не споделяме един и същи опит, въпреки гените си.

Обществото ни притиска незабавно да се свържем един с друг, докато ние едва се разпознаване взаимно в тълпата. Но много по-нормално е събиранията да са несъвършени и да са болезнени.

Не съжалявам, че научих за роднините си и имах надежда, че можем да излекуваме и да се свържем по-нататък.

Пандемията от коронавирус ни даде допълнителен тласък да работим върху нашите отношения. Оставихме случилото се назад, тъй като не искаме да загубим шанса да се опознаем. Контактите със Сам и Джейми през този период ми помогнаха да запълня някои дупки в сърцето си, които осиновяването остави.

Изключително се радвам, че имам тези двама души в живота си. И се надявам само, че скоро светът ще стане малко по-малко опасен, така че тримата да можем да се срещнем лично.

В крайна сметка отне повече време, отколкото мислех, както и много, много часове терапия, за да се развия отношенията ни.

Това ме накара да споделя моята история и да помогна да осиновителите със съвет да не прибързват без подходящата подкрепа. Може би никога няма да бъдем онези, което би трябвало. Но все пак сме семейство – със своите недостатъци и всичко останало.“

 
 


Повече информация Виж всички