„А ето това мъничкото ето там… е неговият пенис!“, казва гинеокологът докато търка корема на бременната жена с ръчката на ехографа. И в този момент се заражда нещо ново. Не, не новият живот, чието няколкомесечно сърце тупти в матката на бъдещата майка и чака да излезе и да превземе света.
Заражда се бащинската гордост, че мъжът е успял да направи момче: създание с пенис, което ще продължи фамилията, ще наследи имотите и ще се превърне в гордостта на татко си.
След раждането притежателят на малкия пенис обикновено става обект на онова понятие, срещу което много хора излязоха на протест с табелки „Не на изродията“: джендър. А именно: малкото момченце бива обличано в синьо, купуват му се конструктори, колички, мечове, пистолети и други момчешки играчки.
Ако някое малко момче се заиграе с плюшена играчка, или, О, НЕ, с кукла!, бащата смръщва вежди и казва на майката да скрие всички „женски играчки“, за да не стане детето педераст.
Аха. Дойдохме си на думата. За редовия български баща, който иска достоен наследник, има един единствен суеверен, хорър кошмар: детето му да бъде педераст.
Ако порасналото момче на тате насини окото на приятелката си, тя го е издразнила. Тъпа ситуация, ама поне е действал като мъж. Ако от време на време прекарва по някоя нощ в районното заради сбиване или шофиране след употреба на алкохол…кофти, но поне е правил мъжки работи. Ако всеки ден се прибира вкъщи, вонящ на бъчва, нервен и агресивен, и нарича майка си „курва“, защото го е питала къде е бил, пак кофти. Ама нали…мъж е. Ще го надрасне.
Но ако наследникът събере цялата си морална сила и заяви, че всъщност, такова, може би, е…шшшт…гей…тогава идва краят на света. И нито Чък Норис, нито Скалата могат да помогнат.
Синът може да е щастлив със сексуалната си ориентация, да има сериозен приятел, когото да обича, да е интелигентен, възпитан, чувствителен, амбициозен, да учи сериозно, да печели добре, да спечели световната олимпиада по ядрена физика, да дарява пари за благотворителност всеки месец или да вземе „Пулицър“, „Нобел“ или „Оскар“ на 20, но ако е гей…всичко приключва. Животът на бащата е на своя финал, защото той се е провалил в единствената си мисия в тоя живот: да направи от момчето си мъж.
Мъж – разбирайте човек от мъжки пол с тумбеста гръд и екстра тестостерон, извиращ под формата на косми в носа и непровокирана агресия, чиято единствена цел е да обладае максимум женски тела.
Вижте, не оспорвам факта, че е шокиращо да разбереш, че детето ти има константно еротично влечение към хора от същия пол. Със сигурност такава новина с един замах отдалечава фантазмите, в които се снимаш с внучето си пред родилния дом и пиеш ракия със снахата. Която…ако не пия ракия, е слаба ракия.
Но тук идва разбирането за това що е то да бъдеш родител. На пораснало дете. И то включва трудната за възприемане идея, че когато създаваш дете, не създаваш пластилиново човече, а човек. Човек със собствени потребности, желания и път. Родителството включва разбирането, че детето не е продължение на родителя. Че то не е длъжно на майка си и баща си и не бива да посвещава живота ти, за да се реваншира на родителите си, за това, че са му даил живот и са го „изучили“.
Зрялото родителство гравитира около концепцията, че порасналото дете е отделен индивид, който има пълното и неприкосновено право да върви по пътя, за който е призвано. Стига да не застрашава здравето и живота си, инжектирайки се с хероин, например.
Различната сексуалност обаче не може да бъде приравнявана на взимането на наркотици, нито на побоищата над хора, нито над престъпленията.
Ако можем да перифразираме Е.Е.Шмит във великата му творба „Оскар и розовата дама“: „Сексуалността е като смъртта. Тя не е наказние, а факт.“*
Факт, който трябва да бъде приет от всеки родител, който има претенциите да обича и подкрепя детето си.
Другото е грозна патриархалщина, която прави от децата роби, носещи кръста на подчинението към родителите към своята Голгота от брак с някой подходящ от противоположния пол, създаване на потомство и наследяване на имота, построен специално за него. Живот, в който човек може да се задуши.
Една от десетте Божии заповеди гласи „Почитай майка си и баща си“. Но ако почитта представлява безрезервно и доживотно посвещаване на нечии чужди очаквания и надежди, може би трябва да препрочетем „Септември“ на Гео Милев.
*Цитатът от „Оскар и розовата дама“ гласи: „Болестта е като смъртта. Тя не е наказание, а факт“.
