Не и в масовия случай. Не и в затворите. Не и в казармите. Не и по време на война.
Точно в този момент жените в Украйна се борят със заплахата от изнасилване като едно от оръжията срещу тях във войната, от районите, отвоювани от оттеглящите се руски сили, се появяват нарастващ брой доказателства за сексуално насилие, иска ми се да можех да кажа безпрецедентно. В неделя, на 03 април, светът беше ужасен от снимка, направена от фотографа Михаил Палинчак на магистрала на 20 километра извън столицата Киев, на която се виждат телата на един мъж и три жени, натрупани под одеяло. Жените са били голи и телата им са били частично изгорени, цитира The Quardian фотографа. Потресаващото изображение се добавя към нарастващия набор от доказателства, че екзекуции, изнасилвания и изтезания са били използвани срещу цивилни в райони под руски контрол, от началото на руската инвазия в Украйна на 24 февруари до момента.
Групови изнасилвания, въоръжени изнасилвания, и изнасилвания, извършени пред очите на деца или родители, са сред мрачните свидетелства, събрани от разследващите случващото се на терен. „Получихме обаждания до нашата гореща линия за спешни случаи от жени и момичета, търсещи помощ, но в повечето случаи беше невъзможно да им помогнем физически. Не успяхме да стигнем до тях заради боевете“, споделя Катерина Черепаха, президент на La Strada Ukraine, благотворителна организация, която подкрепя оцелелите от трафик, домашно насилие и сексуално насилие. Черепаха се тревожи, че това, за което организацията научава, най-вероятно е само върхът на айсберга на случващото се. За сравнение, в мирно време изнасилването е едно от престъпленията, което най-рядко се докладва на компетентните власти – около 63% от общия брой случаи остава под радара.
Още преди седмици украинският културен журналист Юстина Добуш публикува серия от съвети към своите сънароднички как да се предпазят от изнасилване във военно време. Сред нейните препоръки са например неносенето на ярки, светли или вталени дрехи. Да не се носи червило или грим. Да не се ходи с пусната коса, а още по-добре – да се носи шапка. Естествено русите коси да бъдат боядисани в неутрален цвят. Да не се говори високо, да се огруби нарочно гласът. Да се промени походката, така че от нея да отсъства всякаква женственост.
Няма съмнение, че всички тези съвети са премислени и публикувани с изцяло положителни намерения, загриженост, желание за максимална превенция. Те обаче пренебрегват огромен аспект от военната, а и не само, действителност, и донякъде са безполезни поради подхранването на една изключително широко разпространена мисконцепция за естеството на изнасилването като престъпление, особено на това по време на война – че основният мотив за извършването му е сексуалният. Че то по някакъв начин се дължи преимуществено на привлекателността на жената, на поведението ѝ, или на ситуацията, в която тя се е озовала. Това не отговаря на действителността.
Най-общо казано, изнасилването представлява принудителен сексуален контакт с лице без съгласието му.
В законодателствата на различните държави конкретният набор от действия и практики, които то включва, варира – съществуват както общи дефиниции, така и изчерпателни изброявания. У нас например, съгласно действащия Наказателен кодекс, изнасилването може да бъде съвкупление (вагинален контакт) с лице от женски пол без съгласието му и възможността му за самоотбрана, чрез употреба на сила или заплашване, или чрез привеждане в безпомощно състояние. Всички други възможни деяния от сексуален характер, които един или повече хора могат да причинят на друг човек, попадат в състава на други престъпления от главата „Разврат“, които в общия случай са по-леко наказуеми.
Изнасилването е акт на агресия, мотивиран от враждебност и неприязън към човека насреща – в общия случай, но невинаги това е представител на противоположния пол. Извършителите на това престъпно деяние придобиват чувство за власт и господство, като нанасят болка, унижение и ужас на своята плячка. Почти всички изнасилвания водят до телесна повреда и в повечето случаи пострадалите, ако оцелеят, носят продължаващата емоционална травма в течение на целия си живот.
В този смисъл в съзнанието на извършителя изнасилването представлява нещо като наказателна акция от негова страна спрямо субекта на действията му на базата на определен показател.
Това може да бъде полът на жертвата, личността ѝ, националността или етноса ѝ, ориентацията ѝ например.
Изследване на криминални психолози от 1970-те сред серийни изнасилвачи например установява, че задвижващите фактори при болшинството от тях са липса на емпатия, нарцисизъм или чувства на враждебност или омраза към конкретната жена или към жените като цяло. В повечето случаи тези чувства са придружени с дългогодишна лична травма, която формира такава нагласа за необходимост от вендета спрямо жените.
В местата за лишаване от свобода принудителните актове от сексуален характер се извършват с цел установяване на доминация и демонстрация на сила, сплашване, предупреждение, наказание, а мнозинството от техните извършители определят себе си без никакво съмнение като хетеросексуални мъже.
При хората с различна сексуална ориентация, които биват жертва на сексуални престъпления, водещо е желанието те да бъдат наказани за отклонението си от общоприетото, да бъдат върнати „в правия път“, да им бъде демонстрирано недвусмислено, че такива, каквито са, нямат място в обществото, и „изборът им“ си носи съответните последици.
Изнасилването в рамките на брака или връзката, на което до скоро се гледаше с насмешка, пренебрежение и недоверие, също представлява форма на налагане на контрол и потвърждение кой е „главата на семейството“, кой командва парада, кому се дължи по право, а не е чиста проява на сексуално желание, свързано с любовта между партньорите.
Всъщност преобладаващо сексуален характер, и то отново в относителна степен, се съдържа най-вече в така наречения „date rape“, при който изнасилването се извършва при предварително потенциална романтична или сексуална връзка между двете страни. Обикновено се подпомага от тайно привеждане към употреба на опияняващи или наркотични вещества без знанието на жертвата. Date rape е характерна за развитите общества концепция и отново, наред със сексуалното желание, се мотивира с усещането за привилегия, за полагаемо поведение от отсрещната страна, за получаване на бърз удовелтворяващ резултат, който ти се дължи и не е нужно да полагаш усилия за него.
Ако външният вид и поведението на пострадалия играят някаква роля в мотивацията на извършителя, тя рядко е чистото сексуално привличане – червилото, впитите дрехи, късата пола, употребата на алкохол и изобщо целия набор от символи, от които често сме съветвани да се въздържаме, за да се пазим, го дразнят, защото не отговарят на представата му за нас, за това, че трябва да си знаем мястото. От тази перспектива поощряването да се избягват подобни „символи“ на женствеността е не просто погрешно, но и вредно в дългосрочен план, защото подхранва стереотипа, от който изхожда мотивацията на изнасилването. То не е награда/санкция за това, че изглеждаш по определен начин. И е време да забравим за популярния опит за обида спрямо жена, който гласи „спокойно, така като те гледам, за тебе няма опасност“.
Във военно време преобладаващата причина за извършване на изнасилвания е сходна с тази за извършването на екзекуции, изтезания и геноцид.
Да накажеш насрещния народ, да го поставиш на колене, да го смажеш, завинаги, във всеки възможен аспект, от физическия през интелектуалния до емоционалния, да се докажеш над него, да му покажеш, че не притежава абсолютно нищо, дори интегритета си, дори тялото си, дори изборите си, дори живота си. Базовата човешка психика изключва желанието да се причиняват вреди и зло другиму, да се нараняват хора. Тук идва ролята на военната пропаганда, която създава психологическа дистанция между агресора и „враговете“ му. Врагът бива съзнателно, трайно и последователно дехуманизиран, докато изгуби човешкия си облик в съзнанието не само на военния, но и на пасивните лица, които подкрепят войната – дехуманизиран, докато не се превърне в обект, предмет, вредител, който пречи и подлежи на законно и справедливо унищожение под всякаква възможна форма, трябва да бъде екстерминиран. В този контекст не червилото на украинските момичета е факторът, който създава дразнител в съзнанието на агресора/агресорите насреща, а единствено случайността, при която са се озовали в полезрението му, изобщо съществуването им, факта, че са живи и са чужди.
Войниците, особено по време на война, вярват, че жените нямат стойност. Вместо да бъдат заловени и разстреляни, жените са изнасилвани, за да бъдат поругани като човешки същества и да се отрече хуманността им. Често самите войници нямат самоличност извън военната си униформа и тяхната идентичност е ограничена до приемане на заповеди, така че те поемат властта над невъоръжени, беззащитни жени.
Както в Руанда, така и в Босна и Херцеговина войниците и военизираните фракции свободно изнасилват и убиват жени по време на войните през 1990-те. Към онзи момент изнасилването все още не е международно признато като военно престъпление.
В настоящето то също се приема за форма на геноцид, когато е извършено с намерението и в рамките на цялостното или частично унищожение и изтребление на дадена целева група. Международните правни инструменти за наказателно преследване на извършителите за геноцид бяха разработени през 90-те години на миналия век, когато делото Akayesu на Международния наказателен трибунал за Руанда през 1998 г. се считаше широко за прецедент. Въпреки това, досега тези правни инструменти са били използвани само за международни конфликти, при които тежестта на доказване се поставя върху международния характер на конфликта, за да може да се продължи наказателното преследване.
Едва през 2008 г., годината, по инциатива на тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 1820, в която се признава окончателно, че изнасилването и другите форми на сексуално насилие могат да представляват военни престъпления, престъпления срещу човечеството или формиращ акт на геноцида. Тогава пресата съобщава, че изнасилването най-накрая е признато за военно престъпление и заплаха за мира и стабилността. Това е една малка и недостатъчна, но все пак, победа за човечеството, както наскоро за София Филм Фест коментира босненският режисьор Ясмила Збанич, чийто номиниран за наградата LUX филм „Quo vadis, Aida?“ разглежда геноцида в Сребреница през юли 1995 г.
Промяната на масовото мислене и нагласа към дадено престъпление или насилствена практика действително е малка стъпка, но ключова в дългосрочен план. По-доброто разбиране на психологията, стояща зад криминалното деяние, помага едновременно за по-адекватната му превенция, за дестигматизацията на жертвите, за избягването на вторична виктимизация, и за по-навременното съобщаване, разследване и санкциониране на извършеното, както и за получаването на необходимата помощ и подкрепа за пострадалите. За съжаление, когато говорим за война, престъпленията със сексуален характер представляват неделима част от цялата военна мотивация, психика и реторика, и трудно биха могли да се разглеждат, предотвратяват или разрешават изолирано от причините и последиците на самата война. Това, което можем да направим на индивидуално ниво, е малко. Малко е в два аспекта. Малко, защото само по себе си не би било достатъчно. Обаче малко и защото не изисква никаква саможертва и дискомфорт от наша страна. Бихме могли да възпитаваме децата си в пацифизъм и толерантност към всяко живо същество и да говорим за това с близките си хора, непрекъснато, за да им помогнем да станат неподатливи на пропаганда, стереотипи и омраза, които, рано или късно, успяват да намерят оправдание и причина за жестокостта.
Вижте още:
