Всъщност, за хубавите срещи може да се каже далеч по-малко, отколкото за лошите. Те просто те карат да се усмихваш, дори и години по-късно. Такава е главната особеност на най-прекрасните моменти, а май и на щастието изобщо. Щастливите емоции принадлежат на притежателя си дотолкова, че дори са трудни за разказване пред други. В тях няма място за обичайните подправки на една история, като здравословни преувеличения и добронамерен сарказъм. Ето коя е историята, която ме кара да се усмихвам:
Излизам с колега от работа, която най-после съм напуснала. В Студентски град, където кракът ми не е стъпвал, откак за последно съм била на прекалено високи токове в прекалено широка компания след успешно взет изпит. Караме кънки на лед. Аз карам за пръв път. Карам зле.
Пропускам да споделя за аматьорските си умения в колоезденето, ролерите и изобщо в спортовете. Те и без това си личат. Но пък падам само два пъти (само защото в останалите осем има кой да ме хване). Екс колегата се интересува от катерене и планински трекинг, което не му пречи да се държи сякаш залитането ми върху стабилна повърхност е най-нормалното нещо. Смеем се. Не на мене. Към края дори започва да ми се получава кънкьорството. Това ми носи самочувствие, сякаш всяко дете в началния курс би ме избрало първа за отбора си по народна топка.
И, в духа на българския спорт, продължаваме напред. Към непозната за мен рок бирария в същата забранена за възрастни част от столицата. Изненадвам се да разбера, че там имало къде да се слуша и рок, след абдикацията на Строежа. Със съпоставимо цифра количество бири, наблюдаваме как Барселона разбива ПСЖ с 6:1 в реванш от Шампионска лига, при това под звуците на Maiden. И на Rammstein. И на System of a Down. И на собствения си разговор за пътувания, палатки, порно, първи срещи и всички първи неща.
Неусетно затваряме заведението и се завръщаме с такси в познатата територия на паветата. Отбиваме в пресечките към непознато за мен пънк мазе, което, за съжаление, се оказва затворено за частно събитие. Някакъв чужденец празнува рожден ден. Ние пък решаваме да не е за съжаление и да се престорим на част от гостите. Явно се инфилтрираме успешно, никой не ни разпознава. Всъщност тази вечер завършва, когато идва време да ходим на работа. Пропуснах да кажа – датата е осми март. По чиста случайност. А на него пропускам да се обидя, че не ми е донесъл карамфил в целофанче. Тюх!
Няма скука, няма неловки мълчания, няма неуместни въпроси, няма цялата съвкупност от онова, която в последните година-две е модерно да подвеждаме под понятието „криндж“.
Разказвайки, у мен отново се затвърждава убеждението, че тази наистина е най-хубавата ми първа среща.
Не е нужно всички първи срещи да са някое малко приключение. Не е нужно дори да завършат с „три дни яли, пили и веселили, и заживели щастливо до края на дните си“. Нито да продължат три дни. Нито пък да приключат с първа целувка на точката от Сараево, дала повод за Първата световна война с убийството на Франц Фердинанд. Да се посмееш без „криндж“ и да забравиш, че това е среща, е повече достатъчно. А да го постигнем не е изключително трудно. Ето какво може да помогне в тази напълно възможна мисия:
Спрете се на някакъв тип активност
Тиймбилдингът понякога може да е крайно досадно занимание, но има една простичка и гениална концепция, на която може да ни научи, а именно игровия елемент. Ако съвместно с някого попаднете в ситуация, в която и двамата се страхувате да не се изложите, най-вероятно и двамата ще се изложите. И това е супер. Защото оттам нататък повече няма да слушате вътрешния си критик, който ви съветва „Не казвай това“, „Не питай онова“, „Не отивай там“, „Трай си“, „Внимавай“, и просто ще се държите като себе си. Взаимното излагане сближава. Спестява дни, месеци, дори и години преструвки. Дава и повод за малко вълнение и смях. Питайте школите по импровизационен театър. Или пък организаторите на Еразъм+ обучения. И те биха потвърдили.
Кънки, танци, рафтинг, куизове, караоке, някакъв много невъзпитан стендъп…. Не е задължително и да е точно това. Нека само приключим с локдауните. Или поне с този.
Оставете парите вкъщи
Не съвсем всичките, но нека те не са центърът на вечерта.
Ако ще впечатлявате някого, нека да не е с портфейл, автомобил, или часовник. Ако се впечатлява само от това, наистина ли искате да го впечатлявате?
Ако пък вие се впечатлявате само от това, може би трябва да помислите дали наистина се харесвате.
По-ниският бюджет на първата среща не означава липса на внимание и жестове към човека, с когото сте излезли. Само предполага повече проява на въображение и изобретателност. Както и повече искреност и непринуденост. И до ден днешен не се е родил човекът, който да ме убеди, че „Моет“ (така ли се пише това?) в рууф топ бар може да е по-забавен от бира в парка.
Слушайте
Това е най-хубавият безплатен жест на земята. Няма какво да се лъжем, всички имаме по няколко любими шеги и истории, за които просто тръпнем в очакване да се отвори подходяща тема, за да си ги кажем, понеже с тях изглеждаме адски атрактивни в собствените си очи. Тях, обаче, вече си ги знаем наизуст. По-интересно е да чуем онези на човека отсреща. И да попитаме нещо допълнително, дори да го хванем неподготвен и да го провокираме да се замисли. Така няма да скучаем. Ще покажем внимание. Ще научим редица миниатюрни детайли, които ще дадат ориентир с какво можем да го изненадаме на втората среща, или пък на двадесет и втората годишнина.
А и ще помогне да знаем малко по-добре искаме ли да има такава.
Вижте още:
