На два пъти получих подобно съобщение.
И двата пъти от членове на семейството МУ.
И двата пъти завъртях очи и метнах телефона си присмехулно в тишината.
Но след това по особено досаден начин думите се задържаха пред очите ми, сякаш издълбани в мрака на съзнанието ми със светещи в тъмнината букви, от които не можех да се отърва.
По дяволите.
Надпис върху силуетите на членовете на семейство, играещи на плажа по залез слънце: „Малкото семейство, което си създал, е всичко. Останалото няма значение“.
Следва завъртане на очи, подигравка и река от сълзи.
Седмица по-късно пристигна второто съобщение. То беше от свекърва ми, в което с големи бели букви на червен фон, се заявяваше:
„La FAMILIA de la que vienes es importante, pero la familia que tú creas debe ser tu PRIORIDAD“ (което се превежда от испански като: „СЕМЕЙСТВОТО, от което идваш, е важно, но семейството, което създаваш, трябва да бъде твой ПРИОРИТЕТ“).
Пак последва жестоко завъртане на очи, шумна подигравка и море от сълзи.
Моето „малко семейство“ (тоест моята 4-годишна дъщеря и агресивният ми съпруг) винаги е било в центъра.
В продължение на две години дъщеря ми беше причината да търпя.
Причината, поради която „дишах дълбоко“, вместо да си плюя на петите, докато всеки сантиметър от тялото ми мислено си опаковаше багажа и резервираше еднопосочен билет за Спокойново.
Не мога да разделя целия ѝ свят на две, мислех си. Всичко мога да направя, но не и това, казвах си.
Един ден, когато стоях пред разгневения си съпруг, обяснявайки защо случайно съм взела ключовете от безценния му дом, тя изведнъж се появи между нас… Скочи и вдигна ръце, за да влезе в полезрението ни:
„Хора, хора“, каза.
„СПРЕТЕ“.
В коридора настъпи тишина. Тя ми отне думите и ме накара да се срина.
Не можех повече да й го причинявам.
Изведнъж осъзнах с ужас, че превръщаме токсичността в нещо нормално за това красиво, невинно 4-годишно, което желае еднорози да танцуват върху дъги (наистина: това беше желанието й за четвъртия рожден ден, когато духна свещите).
Бях потресена, че тя може да израсне, вярвайки, че така любовта изглежда по този начин. Ужасявах се, че няма да научи нищо друго.
Помислих си за моите родители, които останаха заедно, въпреки че години наред се чувстваха толкова ужасно тъжни и самотни.
Помислих си за родителите на съпруга ми, които тази година празнуват 50-а годишнина от сватбата си, въпреки че през повечето от тези години са живели в различни държави, с поредица от извънбрачни връзки, криещи любовниците си на различни континенти.
И си помислих: „Майната му, ще прекъсна този цикъл“.
Така че, да, мисля за моето „малко семейство“.
ПРИОРИТИЗИРАМ семейството, което създавам.
И затова подавам молба за развод…
Така че да мога да дам на дъщеря си онзи вид безусловна любов, смехове и слънчева светлина, които могат да съществуват, единствено ако не са замърсени от токсична връзка.
Ще ти дам най-доброто от себе си, мило дете, обещавам!
*The Liberation Diaries е автор за Medium.com
Вижте още:
