„Мен не ме мисли. Надявам се да се справя с всичко безопасно, с Божията помощ. Така че, скъпа моя майко, развесели се. Може да дойде време, когато ще се прибера вкъщи и ще ви изненадам всички“, пише редник Ашли Гоутъм, убит през 1879 г. в битката при Исандлуана по време на Англо-Зулуската война.
„Бих дал 10 години от живота си, за да видя теб и Изабел за няколко секунди, но те виждам в ума си хиляди пъти през деня и нощта. Нямам нужда да ти казвам, че знам, че можеш и ще се грижиш за малката ни дъщеричка – ако я възпиташ да бъде като теб, тя няма да има много врагове в света. Сега приключвам, с любов към теб и бебето ни!“, пише редник Джеймс Коултър през май, 1900 г. Дни по-късно той загива при Блумфонтейн, Южна Африка.
Гвардейският офицер Нийл Даунс, който умира в Афганистан през 2007 г., по-рано пише до приятелката си Джейн: „Съжалявам, че трябваше да те прекарам през всичко това, скъпа. Просто си помислих, че трябва да ти оставя няколко последни думи. Надявам се да имаш прекрасен и пълноценен живот. Ожени се, имай деца и т.н. Ще те обичам завинаги и ще те видя отново, когато остарееш и се сбръчкаш!“.
90 години по-рано, в Западна Фландрия, капитан Ерик Фокс Пит Лъбок оставя последните си думи, които звучат ето така: „Така че с цялата си любов, мила мамо, сега ти казвам сбогом, за всеки случай. Опитай се да забравиш грешките ми и да ме помниш само като твоя много любящ син“. Няколко дни след това капитан Лъбок загива край Ипър.
„Ето в тази барака отидох да купя букет за рождения ден на майка си. А пред мен на опашката видях човека, който някога уби баща ми, той също избираше цветя за някого“, разказва ми през 2015 г. Мохамед в Сараево, където съм на лятно училище за ролята на медиите във въоръжени конфликти. Сараево е град на смирени хора, сенки и призраци. И източната, и западната страна на неговия красив, наполовина европейски, наполовина ориенталски център, са покрити с надгробни камъни и паметни плочи с имената на повече момчета и по-малко момичета, които са останали там завинаги, приблизително на възрастта, на която имаме навик да бибиткаме с показно скъпи коли по центъра и да броим от 1 до 12. Когато човекът с цветята е убивал бащата на Мохамед, у нас сме празнували футболните си успехи и сме се тревожили за цените на хляба. Година по-късно се случва клането в Сребреница.
„Искам да издържам децата със занаята, който умея, не съм дошъл за помощи, можеш ли да ми съдействаш да си намеря работа? Много ми е неудобно, че питам“, споделя ми Саид* през 2019 г. Саид е самотен баща от Сирия, изгубил жена си по пътя към Европа. Родител е на тийнейджъри, момче и момиче. Умее да пече ядки и знае точната подправка и температура за всеки вид. Саид не е писал CV по европейски образец и е дошъл в неправителствената организация, в която тогава помагам, за да го науча. Технологията, по която работи, е изцяло ръчна, той обича досега с храната, която приготвя, и се оказва трудно да открием място, в което автоматизацията да пасва на занаятчийската му нагласа. „Не съм продавач“, разказва той, „аз съм занаятчия. Няма любов във вашите ядки, повече търговия има, но ще направя каквото е нужно, ще се преквалифицирам“. През този период познати и приятели ме питат защо се занимавам с тези „кърлежи, наглеци и терористи“, защо си губя времето, затова ли съм учила право и на каква се правя с „тия леви глупости“.
„Много сме благодарни за възможностите, които ни дава Европа. За нашата страна Европейският съюз е особено важна тема, по-важна, отколкото за другите.“ Така завършват презентацията си приятелките ми Соня и Мари, от Украйна, студенти в Техническия университет. Запознаваме се на Еразъм в Потсдам, през 2019 г. Те двете обичат да снимат замъци. Да стават сутрин в пет и да излизат за спортно ходене. Заедно с тях и приятелите ни Бениамин от Босна и Херцеговина и Раул от Румъния вечер излизаме на брега на реката. Пием бири, хвърляме хляб на патиците, слушаме Rammstein, Дубиоза и Горан Брегович и си говорим за войни. Останалите на курса си мислят, че се сваляме. Не виждат какво толкова намираме в идеята да стоим под моста по време на буря и да обсъждаме военни конфликти, докато около нас падат мълнии. Предполагам, че това е някаква наша страст, източноевропейска. Тази сутрин пиша на Соня и Мари, с които все ще си ходим на гости, а не съм сигурна какво точно трябва да им кажа. „Нямам правилна реплика“, пиша, „тревожа се, съжалявам, че ви се случва, и си мисля за вас“. Трудно ми е да задържа в глава си друга мисъл освен тази, че до момента нито Соня, нито Мари са ми отговорили.
В дома на Соня и Мари се случва война.
Война се случва на 600 км от дома на майка ми и баща ми. Случва се война в Европа – в света, който сме свикнали да наричаме „белия“, „цивилизования“, „развития“, „мирния“, „спокойния“. Европа, в която войните се случват на кино, романтизирани и героизирани, и печелят Берлинале, фестивала в Кан и този във Венеция. Европа, където разказваме тъжни истории с красиви думи в литературата си, и с особено писателско майсторство и страст на страници наред описваме сцени на групови изнасилвания, на откъснати детски крайници в калта на съседната пресечка след бомбардировка, на обезлюдени градове и разплакани майки. Войните, които не се случват на нас, а на някакви други хора, които не ни засягат – хора без лице, без история и без име. Хора, на които не сме длъжни с нищо. Всяка военна литература е всъщност антивоенна, да, но и всяка военна литература носи адреналина, тръпката и вълнението да се отвращаваш от дистанция от войната, без да ти се налага да я преживяваш.
Тази война ни засяга, понеже се случва твърде близо до вкъщи. Тези хора приличат на нас, говорят език, подобен на нашия, изповядват нашата вяра, обличат се като нас, да се поставим на тяхно място е лесно. Лесно и плашещо, защото виждаме как наистина можем да сме ние. Засягат ни и всички други военни конфликти, колкото и неудобно да е било да го виждаме, защото светът, който не е безопасен за един, не е безопасен за абсолютно никого. И всеки път, в който приемаме и подминаваме погазването на нечии права, незачитането на нечий живот, несправедливостта срещу някого, който не сме ние, стесняваме безопасната зона в света и пускаме войната една стъпка по-близо до вратата си.
Войната е колективна илюзия, която човешката апатия превръща в колективна реалност.
Проявяваме склонност да генерализираме, да рационализираме и да се дистанцираме. Често делим конфликтите на „добри“ и на „лоши“. „Те пък американците, защото са много добри“ е обичайната реакция, когато някой си позволи да критикува в разговор политиката на Русия. И обратното. Чувстваме се длъжни да вземем страна и тя да не е страната на безименните и невинните, каквито в представата на някой друг сме и самите ние. Позволяваме си да говорим за Хитлер и Сталин като за отбори на финал на Шампионска лига, и да оправдаваме престъпленията на единия от тях с тези на другия. Изразяваме мнения като тези, че светът се нуждае от дисциплина, от здрава ръка, че демокрацията дава място за управление на глупците и необразованите, че Близкият Изток не би могъл да функционира, без всъщност да се управлява от диктатори.
Диктаторите са малки хора. Освен това са малко на брой.
Те съществуват заради мълчанието, търпението и одобрението на мнозинството, без което тях не би ги имало. Съществуват, защото не умеем да проявяваме резистентност към тях. Съществуват, защото ни мързи да не съществуват, все пак диктатурата е организационна форма на колективната безотговорност. Защото приемаме, че зависим от тях, че без тях ще е по-зле, а зависим от тях, защото го приемаме. Защото само изпълняваме правилата, а правилата ги има само защото ги приемаме. Защото романтизираме действията на диктаторите и героизираме личностите им. Защото си позволяваме да споделяме картинки с тях и да им даваме активното си одобрение единствено поради причината, че ги приемаме като антипод на дадена група хора или на дадена политика, която в даден период не ни устройва. Защото ги приемаме за по-лесен и удобен в краткосрочен план вариант от протестите, от бежанците, от необходимостта сами да открием начин да съжителстваме мирно с малцинствата, с различните, с тези, които не мислят като нас. Защото в името на това да играем на сигурно, лекомислено им подаряваме сигурността си. Защото ги толерираме и живеем в паралелен свят, докато не почукат на вратата ни, а тогава е вече късно.
Много хора ще си сложат рамка във Facebook със знамето на Украйна в идните дни. Много оплешивяващи мъже на средна възраст ще се изредят в скъпи костюми, с дискретен корем и прошарена брада по екраните, за да си премерят знанията и да употребят твърде много пъти думата „геополитика“ и дълбоко в себе си ще им харесва да са дистанционни участници в нещо вълнуващо. Ще казват, че международните санкции са комплексен въпрос, който трябва да се разгледа от много страни и ще се отрази на цената на горивото. Ще предупреждават за икономически взаимовръзки и последици. Ще четем твърде много новини, които съдържат словосъчетанието „остро осъжда“, захаросано с още дипломатически думи. Обаче войната е човешки въпрос, преди да бъде политически или икономически. Държавата, за разлика от човека, е фикция на международното право. Извън това, трудно би се намерила страна, която да няма свое собствено историческо основание за териториални претенции към друга държава, или пък основание за исторически реваншизъм, но не всички имат мощта и капацитета да приведат подобна идея в действие, за да установят доминация. В противен случай и ние би следвало да се запитаме как се случва на практика масовото твърдение за наздравица на маса, че „Македония е българска“.
Като дете се чудех и питах родители и учители какво би станало, ако на война мобилизираните просто откажат да се явят и да участват. Обясняваха ми, че е невъзможно да стане така, защото би било престъпление срещу сигурността и държавата. Така е, само че обратното е престъпление против мира и човечеството, престъпление, за чието преследване няма давност. Обясняваха ми, че разсъждавам за войната като дете, и че като порасна, ще спра да вярвам в колективната сила на човека да каже „не“ в лицето на всички войни и да откаже да дава с действия или бездействия своя принос и подкрепата си за тях. Пораснах и продължих да го вярвам. Иска ми се всички да разсъждавахме като деца за войната. Някой трябва пръв да каже „не“ и тази власт не лежи у държавите и у техните лидери, а единствено у хората.
Когато с бившия ми приятел си говорехме за войни, аз му казвах, че доколкото зависи от мен, никога не бих позволила на човека до себе си, на приятелите си или на сина си да воюват. „Войните не са толкова прости, Лора“, отговаряше ми той. „Ти мислиш за войната като момиче!“ Иска ми се всички да мислехме за войната като момичета. Момичетата мерят войните в хора, не в цифри. Битието на всеки войник завършва с писмо до момиче.
*Името е променено.
Вижте още:
Убитите от мъжете си жени – дребен „семеен проблем“ в Азербайджан
