Адски е гадно да те остави гаджето ти. Но е сто пъти по-гадно гаджето на дъщеря ти да я остави.
Спомням си я любовната мъка. Първата преживях, когато на дванайсет години се влюбих в сина на приятелка на майка ми, който тогава беше на петнайсет. Естествено, че не ми обръщаше никакво внимание – аз бях едно срамежливо момиче с тъмнозелено поло и червени три-четвърти чорапи с големи стопове на тях. Бяхме в онази възраст, в която една година разлика се равнява на десет сред възрастните, на мен прекалено бързо ми бяха пораснали гърдите и седях полуизгърбена, за да не си личи колко не знам какво да ги правя, а той си беше едно красиво, русо момче, което все още мислеше за джаги, приятели и математика. Така че от самото начало любовта ми си беше нещастна и такава си остана до края. Като казвам края, имам предвид цели две години!
В това време му звънях и мълчах по телефона, стоях с часове в храстите пред тях, белким го зърна как отива на тенис или се връща от училище, подпитвах майка си за леля Вела (майка му) и сина й и напоително мокрех със сълзи рамото на най-добрата си приятелка, която беше наясно с чувствата ми. Самият Николайчо така и не разбра нищо. Или може би по някое време се усети, защото всеки път, когато с майка ми ходехме на гости у леля Вела, него го нямаше. А аз три дена преди това започвах да се подготвям – то не беше избор на дрехи, то не бяха тупирания на бретони, то не бодях с часове разни маниста в косата си (много беше модерно!), то не заемах дрехи от приятелки… И накрая отиваме, на мен сърцето ми ще хвръкне като подплашено врабче изпод ребърцата ми, а Николайчо духнал нанякъде!
Не ми оставаше нищо друго, освен подробно да описвам ситуацията в дневника си, да рева на нощна лампа и романтична италианска песен от еднокасетъчния си касетофон и да си мечтая, че един ден… един ден ще срещна истинската любов.
Не мога да кажа, че съм била страшна красавица, но истината е, че момчетата ме харесваха. Само че не точно тези, които аз харесвах. Но пък вече попарена от несподелените чувства към Николайчо, бях решила, че за нищо на света няма да огорчавам момчетата, които ми обръщат внимание, дори и да нямат никакъв шанс. Това се оказа още една грешка, защото години по-късно осъзнах, че влюбеният най-често е лишен от чувство на такт, кастриран е от способност да улавя намеци и изобщо не разбира деликатни откази. Така на едно любовно писмо от едно по-голямо от мен момче отговорих “Радвам се”, мислейки, че просто съм любезна. И после ми беше десет пъти по-трудно да се откъсна от него, защото вече ме беше приел за негово момиче. Няма да забравя обаче страданието му – тогава за първи път видях някой да се разболява от любов. Той просто вдигна температура, повръща една седмица и месец не стана от леглото си. Беше си чиста проба севда като в народните песни. И тя истински ме разтърси. Още повече, че в следващите години и на мен ми се случи да я преживея.
Иначе нещата в живота ми на жена се наместиха като на много други.
Минаваха и заминаваха някакви мъже, много по-малко, отколкото ми се иска да са били, но в онези години и аз приемах мъжко-женските отношения прекалено романтично. Случи ми се така в този живот, че опитах от всичко – и ми изневеряваха, и изневерявах; и напусках и ме напускаха; и плачех от любов, както и разплаквах други. Минах през развод, породен от дълго влюбване на мъжа ми, после пък аз се влюбих в женен мъж, бях нечия любовница, бях и “кака” на по-млад от мен любовник, и по-млада изгора на доста по-възрастен от мен. Имах случайни запознанства, приключвали в легло, имах романтични срещи и игри, падах си по лоши момчета, излизах и с добри. Един път дори просто така спах… абе не, не спах – секс правих! с фитнес инструктора си. Даже не беше един път, ами май два или три, не помня.
Но помня, че през онова активно откъм емоции мое време имаше моменти, когато много болеше. Толкова много, че не можех да мисля за нищо друго. Така силно, че наистина сърцето ме свиваше. Дълго и мъчително се разделяме в любовта. Дори, когато раздялата не е драматична. И даже е очаквана, планирана дори, някак мъдра…
Моята дъщеря така се раздели с момчето си. Мъдро и обговорено. Седнали, разбрали се, че година и половина да студентстват из градовете на Европа разделени не си е работа. Казали си, че са много млади и въпреки че всичко им е наред, нещо им се губи. Признали си, че “вече не е като преди”. Поплакали си, споделили си, че ако един ден отново се видят и нямат никого до себе си, може би тогава пак…
Пък аз знам, че най-вероятно няма да е така. Знам, че понякога раздялата е неизбежна, защото още не можеш да понесеш втората фаза след първото трептене на влюбването – обичането. Знам, че си малък и незрял, че навън те чакат още хиляди сърца, които да разбиеш и хиляди брони, които да наденеш на своето, за да не го опустошават. Наясно съм, че това, дето се разбират така за след време, най-вероятно няма да се случи, защото вече все по-малко вярвам в приказки. Пределно добре разбирам целия механизъм на младежкото им любопитство да узнават още, да срещат хора, да пробват границите си, да имат емоционални сривове и възходи, от които аз така адски съм се уморила. Разбирам дори спокойното им решение. Не, не, че го разбирам напълно, ами направо им се възхищавам на мъдростта, на подредените мисли им се възхищавам, на способността да обмислят и преценяват, да анализират и да стигат до решения. Защото аз не го можех някога – времето и раните ме научиха. Но дотогава изревах пълноводни реки и изнесох острови от кал в душата си.
А тя сега плаче. Разказва ми по телефона и тихо приплаква. Не истерясва, има нужда да говори с подробности, да ми разказва в пряка реч. Понякога спира, за да си вземе въздух. После ме пита това, което и аз винаги се питах при моите раздели – “Какво става от утре, мамо? Как се прави всичко без него? Как се организирам наново, как се правя, че го няма и го е нямало, как се свиква, мамо?”
Чувам се да говоря бодро, да я увещавам, че ще поболи, но ще мине. Казвам й колко е красива и колко е умна. Галя я с думи по телефона, за да не би да ме усети колко съм се спихнала. Разказвам й моите истории. Признавам си за ревовете и неспането, за севдата на онова момче, за пътя после. Говоря й, говоря й, а вътре така ми се е свило, че просто ми иде да бръкна между ребрата си, да го извадя това сърце и да го стисна в ръцете си, докато се свие като стафида. Мъчно ми е толкова за моето момиче, колкото никога не ми е било мъчно за мене си.
И ме е яд на онова момче, и не ме е яд. И ми е някак обидно даже, защото никой, никой не може да постъпва така с моята дъщеря! Защото моето момиче е толкова повече от мен, толкова съвършена, толкова истинска, толкова красива…
Всъщност какво толкова, казвам си. Дъщеря ми и гаджето й се разкарали! Ще дойде ново, разбира се. И даже още други ще идват, защото така и трябва да е. Ще се справя сама, тя си знае най-добре, даже по-добре от мен си знае.
Но пак там, накъде в сърцето ми една жена се чувства тъжна, едно момиче е наранено, а една майка направо ще се пръсне от мъка.
По-трудно било, когато е за децата. Непоносимо, адски по-трудно било…
