Преди няколко дни в полезрението ми попадна едно есе от майка, чиято дъщеря страда от анорексия. Истински, тъжен и проникновен текст, който ясно показва болката от безсилието да съхраниш, да помогнеш на детето си, да му повлияеш. Думи, които с прочитането ме върнаха назад във времето, за да ми припомнят онова мое „аз“, което по същия начин показваше надмощие чрез себеизмъчване, а и чрез тормоз върху собствената си майка.
Още си спомням хилядите й молби да престана да гладувам, защото съм слаба, хубава, умна, с целия живот пред мен. Помня скандалите между нас, омразата, която изпитвах към нея, защото ме следеше на всяка крачка – ям ли, какво ям, влизам ли в тоалетната след хранене. Пазя спомени за всички нейни подходи и опити да ме върне обратно в реалността, в живота, който просто течеше около мен, докато се занимавах с това да бъда перфектна.
Ако мога да опиша хранителните разстройства с едно определение, това е именно стремежът да бъдеш перфектен във всичко, което правиш. И ако всичко е започнало заради един глупав коментар за изпъкнало коремче и диета, манията да изпълняваш всички проекти и задачи докрай и без грешка, те води по изключително опасния път на анорексията и булимията.
Колкото и да не ви се вярва, анорексията не се смята за болест в съзнанието на потърпевшия. Напротив, тя е начин да се покажеш по-силен от останалите, от онези слаби и безволеви създания, които не могат да устоят на вида на една шоколадова мелба. Това е начин да заявиш и на себе си, че имаш силен характер, че можеш да се контролираш и да постигаш всичко, към което се стремиш.
Лошото е, че всичко, към което се стремиш, започва да бъде теглото, показано на кантара. Виждаш, че слабееш, че дрехите не ти стоят добре, падат ти, изглеждаш като ходеща закачалка. Не се харесваш и искаш да се отпуснеш малко, да качиш няколко килограма, за да заприличаш на предишното момиче, но нещата не се връщат толкова лесно назад. Дори след един изяден сладолед, чувството за вина изплува в съзнанието ти, за да не ти даде минута спокойствие. Виновна си, защото си се старала толкова много, лишавала си се, а сега с лека ръка искаш да върнеш всичко обратно.
И така, започваш да изпитваш страх от храната, защото дори мисълта за нея те кара да губиш контрол. Мразиш всички тези проклети закуски, обеди и вечери, на които хората се събират и жизнерадостно похапват. Разглеждаш внимателно лицата на всички около теб, защото не можеш да повярваш колко леко и безгрижно посягат към хляба, към кашкавала, към яйчната салата. Никой не изглежда гузен от погълнатата храна, напротив. Тези хора изглеждат щастливи.
А щастието като цяло попада доста назад в уравнението, за да остави място на много други редуващи се настроения. Гняв, викове, сълзи, примирение, апатия. Човекът с хранително разстройство е заключен в собствения си капан и съзнанието му е хвърлило ключа някъде много дълбоко и далеч. Отдавна е изгубил контрол над болестта, но не иска, не може да го признае. Продължава да поддържа фасадата да не рухне, за да не разберат околните за кошмара, в който живее.
Самата аз никога не признах, че съм болна. Отчасти, защото не исках да ме съжаляват и да се месят в собствения ми избор, външен вид и тяло. Но много повече, защото не исках да призная пред себе си, че имам проблем, с който не мога да се справя. Още повече, имам проблем, който сама съм си донесла. Аз съм един провал с болна психика, това е.
Казват, че това, което сам си направиш, никой друг не може да ти причини. Прави са хората и точно това осъзнаване води до най-тежките изблици, избухвания и прояви на гняв. Сблъсъкът с истината е тежък – сам си се вкарал в този безсмислен капан и сега не можеш да се измъкнеш. От гордост и перфекционизъм не приемаш и помощ. Криеш се и може би продължаваш да слабееш.
Всички сме виждали снимките на млади жени, превърнали се в 27-килограмови скелети. Всички знаем, че анорексията наистина убива – бавно и безкрайно мъчително. Но едва ли можете да си представите какво се случва в съзнанието на едно такова болно момиче, така че накрая гладът да съсипе органите му един по един. Едва ли знаете какво е за една майка да гледа как детето й се превръща в призрак, без да може да го спре. Сигурно не сте наясно какво е да се бориш с един от източниците си на живот – храната, като с най-голям враг.
Няма как да знаете всички тези неща, без да се сблъскате с този кошмар, но е важно да имате очи за него. Важно е да можете да познаете знаците и да действате бързо, защото никой не е застрахован. Независимо от това колко интелигентен е даден човек и без значение от теглото му. Аз никога не съм тежала повече от 55 кг. на ръст от 170 см., но ето ме в редиците на жертвите.
А когато откриете проявления на хранително разстройство, не се колебайте да действате. Нуждата на този човек да говори за проблемите си е голяма, въпреки че никога няма да я покаже. Никога няма да застане слаб и отчаян пред вас. Ето защо е важно да не се натрапвате, да не се налагате, а да действате с финес. Засвидетелствайте пълна подкрепа, без да застилате тежкия воал на болестта. Предложете помощта на психолог, но с цел човекът до вас да намали стреса, да стане отново усмихнат и жизнерадостен. Не намесвайте лечението от коварна болест, за да не го отблъснете. На свой ред посетете и вие терапевт, за да получите най-правилните насоки за действие в конкретния случай.
Моята история има щастлив край, но съзнавам, че не всеки има този късмет. За съжаление, не разполагам с рецептата, която лекува от хранителни разстройства. Нямам точен отговор на въпроса какво ме върна отново в света, където да изям цял бургер, е удоволствие и лека тежест в корема. Със сигурност, пълната подкрепа на всички замесени в моята епопея, изигра своята роля. Както и видимото желание на близките ми да бъдат с мен заради всичко това, което съм във вътрешността си.
Но най-трудното в битката определено е да кажеш на самия себе си да спре да се изтезава, да се отпусне, да разхлаби примката. Не всичко в този живот може да бъде под нашия контрол, колкото и да е влудяващо това понякога. Да, теглото си можем да контролираме, но за мен килограмите никога не са били проблем и въпреки това паднах в клопката. Защото исках да бъда силна, волева, идеална. Без да помисля колко нещастен може да бъде човек с такива амбиции.
Е, днес вече знам. През ум не ми минава да се тормозя с диети, не мразя тялото си. Но битката с перфекционизма и желанието за абсолютен контрол, все още продължава.
