Преди няколко дни се прибирам към София от летище Айндховен. След огромно закъснение – не по вина на авиокомпанията, а заради мъгливото местно време – превозвачът решава да се извършва проверка за размерите на ръчния багаж. Един бърз поглед ми е достатъчен да се ориентирам, че повечето хора на опашката сме с твърде големи чанти или раници. Или с една повече от предвиденото.
Аз например пътувам с претъпкана раница, а отделно от нея и с дамска чанта. Основната причина за това и при мен, както и при повечето пътници са все по-абсурдните лимити за кабинен багаж в политиката на нискотарифните авиокомпании. Струва ми се несправедливо да доплащам почти двойно цената на билета си, за да мога да си взема един чифт дрехи за смяна, затова просто съм винаги подготвена да облека багажа си и да мушна дамската чанта в раницата. Повечето пътници поне веднъж сме играли такъв Тетрис.
Наземните стюарди, които контролират, се оказват усмихнати и в настроение и проверяват през пръсти. Почти всички хора с надвишен багажен лимит минаваме с „приятен полет“ или най-много учтиво предупреждение за следващия път, без никакви унижения, глоби и такси.
Стюардите обаче си набелязват конкретна двойка от арабски произход – мъж и жена на средна възраст – и 10 минути не ги допускат да продължат, защото раниците и на двамата им се струват твърде обемни.
Екипът на авиокомпанията неколкократно връща двамата съпрузи да вадят, реорганизират и мерят багаж повторно, докато в крайна сметка не си навлекат няколко допълнителни дрехи отгоре, за да влязат раниците в лимита.
Аз наблюдавам цялата ситуация отвън, след като съм минала почти непосредствено преди тях с допълнителна чанта, за която никой не ми е казал абсолютно нищо, освен „приятен полет, мадам“.
Веднага ми прави впечатление как сериозен проблем за багаж се създава само на единствените араби на полета. Чудя се дали стюардите го правят съзнателно или по-скоро е от онези залегнали у нас предразсъдъци, които дори не осъзнаваме в ежедневието си, но просто си живеем в мир с тях.
Немалко пътници са по анцузи, носят какви ли не бохчи и дисаги в допълнение към багажа си, а до преди малко съм слушала битовите скандали и чалгата от телефоните на неколцина от тях. Забелязвам как потропват нервно с крак, озъртат се и се чудят защо излитането се бави допълнително. Убедена съм, че доста от тях в този момент си мислят нещо от рода на: „Eми, да, то какво да очакваш от араби, един багаж не могат да стегнат като хората“.
Отстрани погледнато действително изглежда така – от цяла опашка с кореняк-европейци единствено хората от арабски произход са създали проблема. Нищо че на практика повече от половината присъстващи са с нередовен багаж, но това е предизвикало реакция едва когато е забелязано у арабите.
Понякога ми казват, че се вглеждам в дреболии и правя от мухата слон, но според мен дребните ежедневни ситуации и детайлите, на които рядко обръщаме внимание, са изключително показателни за глобални тенденции и ситуации.
Затова е хубаво да наблюдаваме сами себе си, да се контролираме и да се съмняваме в себе си в това отношение. Понеже, освен че съществува, расизмът се храни сам от себе си и по този начин се възпроизвежда.
Още от Лора Младенова:
Когато поставяме коя да е група хора в ролята на обичайни заподозрени, ние вкарваме тези хора в ситуация непрекъснато да се защитават и да се налага да доказват, че те са от добрите, а не от лошите (тоест стандартните) представители на тази група, което е несправедливо само по себе си.
Същевременно обаче не им се гласува достатъчно доверие, за да „се докажат“ и цялото отношение към тях ги бута обратно в рамките на стереотипа, вместо дори да им позволи да излязат от него.
Ако закономерно не успеят, защото не им е била дадена такава възможност, си казваме: „Ами ето, да, прави бяхме, наистина са такива“.
Ако също толкова закономерно някои от представителите на групата агресират от това, приписваме агресията като характерна черта на дадената група и следващия път подхождаме с още повече предразсъдъци и още повече недоверие.
Още с попадането си в този дом, те биват етикетирани като лошите, коварни и подли ученици, които не се разбират с абсолютно никого от другите. Никой от останалите три дома не иска да си общува с тях, всички викат срещу тях по време на спортни и училищни надпревари, никой не ги иска за партньори в задачи, никой не ги кани на бирен шейк в свободното си време. Всички ученици ги избягват и странят от тях, подстрекавани за това от учителите си.
Когато слидеринци нямат приятели извън своя дом, изводът е: „Да, ето, те наистина не се разбират с никого, освен със себеподобните си“. Когато се настроят срещу другите и действат нелоялно, това се определя като типичното слидеринско поведение.
Разбира се, напълно възможно е много от тях наистина да не са приятни хора, само че никой няма как да знае така ли е, защото никой не си е дал шанса да го разбере.
Ние сме добрите хора, които не мразят никого, просто сме чисто човешки възмутени как така някакви други хора постоянно оправдават стереотипа за себе си, от който ние нито сме им дали възможността да излязат, нито сме проверили верен ли е наистина.
И винаги ни се струва окей – докато сами не се окажем арабите на нечие летище.
Вижте още:
