„Аз не съм звезда, аз съм слънце…“

| от Ема Иванова |

Погледнато от камбанарията на по-младите хора (а ние всички – най-вероятно – да ме прощават изключенията – сме по-млади) – 87 години е достойна възраст, за да си отидеш от този свят. Но когато става дума за актриса и личност от величината на Татяна Лолова, треперим от изненада: та как е възможно тя да си отиде ЕДВА на 87 години!?! Всъщност искаме да кажем през сълзи: Как е възможно тя ИЗОБЩО ДА СИ ОТИДЕ? Как може да ни напусне? Защо ни изостави?

87 години звучат като подигравка за жената, на която годините не й личаха, и която бяхме възприели, че сякаш ще живее вечно. За жената, която е с нас, откакто се помним – със завихрящата всичко наоколо енергия, с усмихнатите светли очи, с отработеното сценично поведение, което никога не я оставяше, с огромното й желание да се раздава емоционално, да завладява околните и да вълнува зрителите – тези в залата, тези пред телевизора и онези на улицата. Защото за нея всички бяха зрители, а тя беше актрисата – 24 часа в денонощието – до степен, в която никой не можеше да разбере къде е личността и къде е ролята.

Когато кажеше нещо в някое от безкрайните си интервюта (а тя беше щедра и на гостувания, и на интервюта), то отекваше в пространството като закон. Но Татяна Лолова влезе с лекота и в социалните медии, без да го цели, но пренесена от своите почитатели. И ето колко адекватно звучи нейното наблюдение за България в момента, казано между другото в Синеморец и снимано за Instagram от Георги Тошев:

„Толкова хубави кътчета имаме на тази земя… И толкова вредители, които искат да я съсипят. Защо бе? Ще идете на Марс ли да живеете?“.

Кратко, точно, лаконично – и по-силно от десетки Facebook видеа. Защото го казва Татяна Лолова – а тя е институция.

Именно затова и усещането за загубата й е толкова огромно – и ще се задълбочи в следващите дни, месеци и години. Въпреки нейните думи, изразени в разговор с колега журналист: „Тъжното на актьорската професия е, че ти си, докато си. Когато изчезнеш, полека-лека те забравят и те няма…“

И все пак не бих искала да смятам, че можем да забравим Татяна Лолова. Когато си любимата актриса наистина на поколения българи – включително и на съвсем млади, не изчезваш „полека-лека“. Не бива…

Татяна Лолова знаеше, че е човек с влияние, и гледаше да го използва за доброто на другите. Тя се раздаваше, без да се щади, и в замяна получаваше любовта на българите. Затова и на небосклона на родната култура, и не само театралната, Лолова беше национална суперзведа в онзи смисъл, който днес вече почти не се среща. Няма други такива личности, които да се радват на слава като нейната, и то слава в най-чистия смисъл на тази дума – слава, която не е медийно напомпана, нито подпряна от някаква мощна индустрия за шоубизнес. Нейната слава в голяма степен се дължеше на нейното абсолютно феноменално умение да скъсява дистанцията с хора от всякакви прослойки – и при това да го прави с финес и възпитание. За да умееш това, ти трябва да си не само страхотен актьор и професионалист, но и личност, характер, който напълно осъзнава своята мисия, своите способности и мястото си сред хората.

Заговаряха я навсякъде. Поздравяваха я, обръщаха се след нея, гледаха я, навираха се в нея, даваха й цветя. А тя им отговаряше, говореше с всеки – заредена догоре с извънземен талант и напълно лишена от надменност. Тя някак успяваше да живее извън този свят и в същото време умееше – чрез дар слово и поведение – да придаде добавена стойност дори на най-малките и битови неща.

Но в крайна сметка физическото тяло надвива духа – и жената, която толкова се пазеше и внимаваше, не беше пощадена от пандемията – и вероятно това е най-трудното за възприемане. Че колкото и неуязвим и над нещата да си, пак можеш да станеш жертва на жестокия вирус.

Сега си въобразяваме, че ако не беше COVID-19, тя със сигурност щеше да ни радва с още роли, с още превъплъщения, с още мъдрости, с още срещи и още слънце… Защото тя самата беше казала за себе си – къде иронично, къде сериозно (а може би и двете): „Аз не съм звезда, аз съм слънце“. Но, каквото е писано…

В последните десетилетия срещу нея буквално нямаше критика, нито от страна на гилдията, нито от страна на публиката, нито от страна на политиката. А в крайна сметка досега не се чу и критика от страна на историята – нещо, което не може да се каже за други страхотно популярни актьори и хора на изкуството от същото поколение.

Затова и тъгата ни е голяма.

Вирусът отнесе една от най-светлите личности в България, в сърцата на милиони хора се отвори огромна липса, която няма как да бъде запълнена.

Почивай в мир, велика актрисо!

 

 
 


Повече информация Виж всички