Да, има! Но не е тази, която мислите
Вероятно сте чували родители да плашат децата си с нежелани сценарии какво ще се случи с живота им, ако не учат достатъчно.
Възможно е да се е случвало и на самите вас.
"Само внимавай да не метеш улиците накрая, ако не си оправиш успеха!"
"Ако продължаваш така, ще свършиш най-много на касата в супермаркета!"
"С тези оценки те чака поточна линия във фабрика!"
Или пък миенето на чинии и брането на ягоди в чужбина.
Всяка от изброените професии наистина е тежка и трудоемка, не е уважавана достатъчно, нито пък е в достатъчна степен възнаградена.
Само че в нея няма нищо срамно и мисля, че родителите могат да се тревожат за своите деца за далеч по-тревожни перспективи.
Защото, срамна работа, разбира се, има, и тя не е нито да метеш улици, нито да миеш чинии - тези занимания са просто рутинни и неприятни, но носят някаква полза за обществото.
Срамна работа е да не носиш никаква полза с труда или изобщо със съществуването си.
И не просто да не помагаш, а даже да вредиш съзнателно с действията си, казвайки си: "E, какво толкова, така или иначе, ако аз не го направя, ще го направи някой друг, този процес ще се случва с или без мен, дай поне да си уредя живота".
Само че точно така се получава колективният ефект като този, при който няколко милиона си казват:
"Е, какво толкова, това е само един фас на плажа, това е само една сламка, само една найлонова торбичка".
Големите цивилизациионни провали не идват с лицата на известни и страховити злодеи и диктатори - те са малцина на брой, а зад възхода им стоят милиони безименни хора, които поне по един повод са си казали: "E, какво толкова".
Провалите идват с непрекъснати малки ежедневни и почти незабележими с просто око злини, които правят средата наоколо ни враждебна и демотивираща.
Именно малките злини отварят място за по-големите след себе си.
Когато решава да използва възможностите или уменията си във вреда на другите, човек обикновено успокоява себе си с мисълта, че няма друг избор.
Под "липса на друг избор" обаче разбира това, че направеният избор му е по-удобен, лесен и изгоден, отколкото да работи повече и може би не толкова добре платено в името на общественополезна кауза.
Лесните и морално сиви избори имат навика да привличат с повече сигурност, с изрядни условия, с възможности за бърза слава или бързи пари, с шанса да си уредиш себе си, а пък другите... да се спасяват.
"Всеки отговаря за себе си и не дължи нищо на никого" е една от твърде дълго повтаряните мантри, които подронват интегритета на функциониращото и солидарно общество.
Първият, най-очевиден и може би най-клиширан пример за срамна работа е да се занимаваш с политика и въобще да търсиш власт с идеята за лично облагодетелстване, преследване на определени лични или чужди интереси за сметка на хората, които зависят от твоите решения и действия.
Очевидно срамен е и бизнесът за милиони и милиарди, който целенасочено развиваш с цената на робски труд, на унищожаване на околната среда, мъчение на животни, или нарушаване здравето и благосъстоянието на хората.
Обаче примерите далеч не се изчерпват с тези два.
Срамно би било и да рекламираш под каквато и да било форма продукти или услуги, които вредят или водят до пристрастяване, ако го правиш с ясното съзнание, че ти не би купил, не би потребявал и не би препоръчал чистосърдечно на свой близък този продукт или услуга.
Срамно би било и да използваш невръстното си дете, за да станеш инфлуенсър онлайн и да трупаш лесни и бързи пари с цената на моментите от най-ранното му детство.
Или пък да подбираш емоционално и психически нестабилни хора с познанията си на психолог, така че да осигуриш достатъчно скандал и сензация и висок рейтинг в даден риалити формат...
А имам и една особено "любима" срамна дейност, която в последно време ми се струва все по-популярна - звезден/дискотечен "репортер".
Да ходиш по улици и по дискотеки и да завираш микрофон в лицето на видимо неадекватни или нетрезви млади хора, отново за да си търсиш евтина сензация.
Да правиш карикатури и миймове от хората с целенасочени провокативни въпроси като: "Ти знаеш ли кой е Иван Вазов?", "Какво мислиш за гълтането?", "Трябва ли мъжът да плати сметката?", "На колко години е нормално човек да прави тройка?", "Колко пластични операции трябва да има една жена?", "Колко пари даваш на месец за балони, вейп и салфетки?", "Под масата или на масата ще си на осми декември?", "Ти момче ли си или момиче?".
Ефектът върху публиката, до която тези видеа достигат, следва да бъде евтино и необмислено възмущение.
Зрителят следва да затъпява пред екрана и да си води диалог с познати в стил в анимацията "Бийвъс и Бътхед":
- Виж го тоя, бе, брат, хъхъхъ
- Да, ве, брат, хъхъхъх...
- Изроди, брат ъхъххъхъхъ...
- Хъхъхъхъ брат...
- Браааат...
Неизменният извод от създаденото по този начин съдържание е, че младите са много прости, а така нареченият "репортер" се явява висш морален стожер, който никога не е повръщал в тоалетна на бар, пази се за след брака и чете Джойс само на мъртви езици, защото иначе няма предизвикателство пред интелекта му.
Ако въпросните млади дадат интелигентен, приятен и разумен отговор на странните въпроси, те просто няма да бъдат излъчени, защото не обслужват търсения наратив.
Ако поне един "репортер" чете този текст, се обръщам лично към него: приятелю, ти не си репортер, ти си проблемът, който опитваш да фабрикуваш у другите хора.
Обектите ти на присмех обикновено са си съвсем нормални хора, които дебнеш в кофти момент да ги унизиш.
Вашите сигурно си посипват косите с пепел, ако са ти платили образованието.
Ако ми беше комшия, бих те подминавала на стълбите...
