(Досега в „И прости ей така“ – Епизоди 1 и 2)
Знание е, че доматът е плод. Мъдрост е да не го слагаш в плодова салата.
Това обаче не важи за нас, четирите приятелки: Знаем, че сме домати и въпреки това се ръгаме в плодовата салата. Това е метафора. И шегичка едновременно. Но и не съвсем, понеже всеки един час, откакто сме в този пусти Париж, е потвърждение на моето изначално убеждение, че мястото ни изобщо не е тук. Както и на планетата Земя по принцип, но това сега няма да го обсъждам. Ден четвърти го потвърждава.
Само да припомня, че предната нощ Би се прибра по никое време в квартирата – влюбена и с НОВ ТЕЛЕФОН, който, както стана ясно, спасеният от моста ѝ купил, извинете!, за да не реве по нейния, дето с кьопавите си ръчички изпусна в Сена. Тази сутрин вдовицата стана в 10 и половина, говори на балкански английски по НОВИЯ ТЕЛЕФОН половин час и после, вместо да направи по едно турско кафе, ни сервира следната новина:
– Момичета, Азиз кани всички ни на вечеря в любимия му ресторант.
– Певецът? – Марето извива вежди в знак на учудване в такава арка, че кожата на челото ѝ се нагъва като акордеон. Ами така е, като и дума не иска да чуе за ботокс!
Азиз със „з“, – уточнява Би.
И понеже продължаваме да я гледаме недоумяващо, коя с ботокс, коя без, тя доуточнява:
– Бъдещият ми втори съпруг.
Хубаво, ще вечеряме с жениха, пък ако е решил да почерпи, направо отсега тръгваме. Но денят е още млад, а Кристина ни е подготвила изненада – букнала ни е частен тур. Ура, извиквам вяло аз, защото не обичам да ходя пеша. И не обичам да разглеждам забележителности. Значи, ако турът включва Айфеловата кула, черкви и въртележки, ще я убия.
– Няма да разглеждаме забележителности, – казва Кристина. – Не съм чак толкова банална, алоо! Ще разглеждаме прочутите парижки битаци.
Моля?! Нещо като Малашевци, само че в Париж? Леле, каква тръпка – дали ще си намеря транзистор ВЕФ или поне медал от международна спартакиада на енергетиците от 70-те? Опитвам се да се измъкна от мероприятието, но Кристина ме порязва като натъртва, че е похарчила 350 евро лична пара, за да ни направи кефа. Абе щом няма да спасяваме китове или да протестираме с жълти жилетки, този кристинин избор си е направо разкош.
Гидът ни ни чака при новия „Стад дьо Франс“ в северната част на града, защото е недалеч от най-стария „бълхарски“ пазар в света, този в Сент-Уaн. Да ви кажа, нещата не са мръднали особено от 1885 г., когато на това място започнали да продават стари дрехи, проядени от молци и гъмжащи от бълхи.
Марето, която си пада по всякакви хипарии, шарении и антични аксесоари „с вдъхнат нов живот“, изпада в умопомрачителна радост при вида на всичките винтидж джунджурии в „луксозното“ покрито хале. После обаче минаваме към по-боклучавата част на битака и трябва буквално да я държим здраво от двете страни, за да я възпираме да не си купи един камион с непотребни вещи от нелегалните търговци, изложили крадената си стока върху проснати направо на улицата одеяла.
И като казвам „крадена“, няма как да не спомена, че мен ПАК ме обират. Без да усетя, са дръпнали лененото ми сако, дето го бях преметнала през свивката на ръката си. По едно време се усещам, че си вървя със сгънат лакът, а на него не виси сако. Заклевам се, утре ще изляза само по цял бански, пък да видим какво ще ми гепят тогава.
Не че съм толкова сантиментално привързана към тъпото сако, обаче се сещам, че в единия джоб пазя парче салфетка с номер на един сладур, с който се запознах на Панаира на книгата през май. Не писател, разбира се, понеже всичките са скучни и стари – беше един 22-годишен продавач на щанда на „Златното пате“.
Вървим още около 300 метра и се озоваваме пред една сергия, на която, наред със стари, очукани куфари „Луи Вюитон“, кичозни гипсови статуетки на ангели, които идеално биха паснали във всеки гробищен парк, и рибарски столчета, е изложено моето сако. Гидът го спазарява с продавача за 25 евро. Продавачът обаче казва, че ще ми го продаде, но само ако мадам си купи и тия обувки – и вади изпод тезгяха чифт абитуриентски чепици на висок ток в курвенско червено с кирлясали от носене стелки.
– Combien?* – пита гидът.
– Encore 25**, – категоричен е търговецът. Изглежда човекът има опит с лелки-туристки, които аверите му току що са обрали и по чиито лица си личи, че няма да седнат да се пазарят като парижаните, които, бидейки изтъкнати клошари-познавачи, не биха си тръгнали с газена лампа от времето на Луи XVIII за повече от цената, която са си наумили.
Купувам си повторно сакото, което иначе имам от три години, но сега вече мога да го комбинирам със сандали, принадлежали най-вероятно на някоя сестра, продаваща тялото си в Булонския лес през 80-те.
Момичета стоят притихнали, докато тече целият алъш-вериш. По погледа на Кристина чета, че се чувства леко гузна. Когато си тръгваме, тя слага ръка на рамото ми и казва:
Нищо, Вуче, понеже ще имаш още материал за писане.
Коза! Вместо да каже, че ще компенсира създаденото ми ОТ НЕЯ неудобствто с една бутилка вино…
На сбогуване с нашия гид, му казваме „to take care“ и му подаряваме за спомен една пирографирана бъкличка. Без дрян. За случаи като този сме се запасили с всякакви традиционни български сувенири – значки, магнитчета за хладилник, чамове под формата на кукерски глави и дори една стилизирана хурка.
Единодушно решаваме да не обядваме, за да не си развалим безплатната (каквато силно вярваме, че ще е!) вечеря с кандидат-жениха.
Би настоява преди това да се приберем в квартирата, за да се освежим и преоблечем в най-хубавите си дрехи, понеже “Азиз е много квалитетен човек и най-вероятно ще ни отведе в някой изискан ресторант.” Кристина поглежда надолу към краката си, обути в есппадрилите за 9,98, и въздъхва.
Уж „квалитетният“ Азиз щеше да ни прати кола да ни взема, но след като сме чакали около 35 минути пред сградата, облечени, както ми се струва, като водещи на рецитал в читалището на Петрич, Би получава съобщение от любимия, в което се казва, че, така и така, не сме далече от мястото, затова сме могли да стигнем и пеша. Хайде да видим сега кой ще се смее на Кристина с еспадрилите! Не и аз във всеки случай с моите нови, но иначе стари червени обувки на дванайсетсантиметрови токове.
Джипиесът ни отвежда до номер 36 на улица, чието име се превежда като „Господин Принцът“.
Ясно, марокански ресторант. Всички поглеждаме към Би с безмълвно-укорителен поглед. Тя свива невинно рамене и възкликва:
– Ми човекът е от Мароко, какъв да му е любимият ресторант – някоя шкембеджийница?
Вижте още: „Мароканският Кайзер Сьозе„, който накара Нидерландия да се страхува
В момента съм по-навита дори на Макдоналдс, където, между другото, не съм стъпвала от 97-а, ама няма мърдане. Най-малкото защото трябва спешно да си събуя обувките. Разочарованието ми е голямо, когато влизаме и ни настаняват на нисък ъглов диван, аранжиран с плюшени възглавници, край още по-ниска маса, направо софра, за осем човека. Технически няма начин да се отърва от обувките, поне не и без на никой да му направи впечатление. И още по-голямо е разочарованието, когато осъзнавам, че това не е място, където човек може да се натъкне на знаменитости като Летисия Каста и Луи Гарел, криещи се зад огромни тъмни очила и ниско нахлупени бейзболни шапки. Натъкваш се единствено на печени агнешки главички с изцъклени очи и легени с кус-кус.
Като го вижда, че влиза през вратата, Би се надига рязко от дивана с оглушителен пукот и в двете колена, и се завтича да го целува. Той я поема в разтворените си обятия с потни подмишници. Стиска я с една ръка леко за дупето, а през рамото ѝ ни се ухилва похотливо от ухо до ухо.
Пак се споглеждаме.
Аз правя отровена физиономия, а в погледа на Марето се чете, че вече не е съвсем доволна, че са го спасили от удавяне в Сена. Престанете, простачки, казва с поглед Кристина, екстра си е човекът. Ризата му е от луксозна марка – поне това мога да призная на прима виста, че му е екстра. И в лице не е зле, в интерес на истината. Малко нисичък ми идва, но предполагам, че като си седне на портфейла, ще е таман на ръст като за 176-сантиметровата Божка.
За аперитив ни сервират напитка в тънки, високи чаши.
Съдейки по цвета, веднага предполагам, че е уиски, и обръщам своята на един дъх. Изнервена съм и буквално усещам как в момента ми се образува мазол с големината на Фереро Роше. Ужас, питието се оказва чай! С мента и семенца от кедрови ядки, както услужливо обяснява в последствие сервитьорът.
Момичетата ме гледа със съжаление. Вадя си пудриерата и самата аз се поглеждам със съжаление в кръглото огледалце.
Че ще бъде тегава вечер, това стана ясно още с прегъването на две при сядането на диванчето – заради стягащото бельо, което всички, дори хипарката Марето, носим. Но че ще бъде чак толкова тегава, щяхме да разберем само след няколко часа.
(Очаквайте продължението на „И прости ей така“!)
*Колко?
**Още 25
Вижте още:
