Пословицата „Направи добро и го хвърли зад гърба си“, мир на праха ѝ, си отиде тихо, полекичка и безболезнено в съня си, след като се родиха социалните медии. Всяко следващо бедствие и криза отново и отново го доказват. След наводненията в няколко села в община Карлово хиляди българи и украинци се включиха с доброволен труд в разчистването на улици и частни дворове или помогнаха според възможностите си с дарения на пострадалите. И всички видяхме и чухме за това посред социалните медии, ничий Facebook фийд не остана без поне една поява на снимка на човек с лопата. Сред участващите в доброволчески акции разпознахме и кандидати за народни представители, между които например Кирил Петков и Никола Минчев, Елисавета Белобрадова и Теодор Михайлов.
Закономерно, осъдителните коментари не закъсняха – защо тези хора доброволстват с камери, фотоапарати и телефони наоколо? Това не е безкористно „добро дело“, особено що се отнася до политици в предизборна кампания. Никакво усилие не изисква да напишеш коментар в този дух от дивана, със сигурност е по-лесно от това да хванеш лопатата.
Да се „похвалиш“ с безвъзмездни усилия и труд безспорно е проява на известен нарцисизъм и със сигурност преследва определени цели.
Въпросът е има ли нещо нередно или контрапродуктивно в това.
Да, при участието в благотворителни дейности, както впрочем и при протестирането, дори при елементарни актове като гласуването или изразяването на политически позиции под някаква публична форма, съществува определен елемент на самодоволство. „Виж ме, мамо, и днес отново бях от добрите.“ Осъзнавам го дори и по повод всяко свое включване в някоя от посочените дейности. Не съществува израз на алтруизъм, който не носи удовлетворение на вършещия го – дори и най-себеотрицателните и саможертвени действия съдържат в резултата си такъв елемент, защото, в крайна сметка, изразяват онзи приоритет на „добротвореца“, който стои над всички останали негови приоритети. Всяка наша дейност, извън чисто биологично обусловените физиологични процеси, показва два аспекта от нас – единият е в какъв свят искаме да живеем. Другият е какви хора искаме да бъдем, и съответно да бъдем виждани и разпознавани като такива хора. Тук има място нарцисизмът.
Нарцисизъм е дори и самото наличие на политически убеждения у човек, било то и пасивни, и манифестирането на ценностната му система.
То автоматично предполага да презюмираш, че си по-осъзнат, просветен и мислещ от друга група хора, че повече от тях си на прав път как да усъвършенстваш средата около себе си, съответно – че по-добре от тях можеш да се справиш с тази задача и си по-подходящ да бъдеш натоварен с нея, независимо дали институционално или не. Ненарцисизъм в случая би било единствено едно вегетативно съществуване, в което не извършваш никакви действия, надхвърлящи първите две стъпала на пирамидата на човешките потребности – хапване, пийване, здраве, семейство, абе, тихо и кротко да си гледаш себе си и своите си лични работи. Изниква ми въпросът за кого би било полезно такова живеене, за което си има друг, все още валиден в пълна степен израз – „живея като кон с капаци“.
Нужно ли е обаче да разказваш себе си през думи и снимки на своите херкулесови подвизи, когато просто да ги вършиш може да е пределно достатъчно?
Нужно – не, но носи практическа полза. Най-малкото, защото, наред с демонстрирането на известна доза лична суета, може да даде идеи и мотивация на неограничен кръг от хора да се присъединят към дадена кауза или да инициират своя собствена. Хора, които не знаят как, хора, които се страхуват или срамуват да стартират нещо сами, хора, на които до днес не е хрумвало да вложат лично участие в каквото и да било. Идеите са заразителни, отварят приобщаващ диалог и посочват кауза за включване, която е отворена за всеки желаещ. Социалните медии са платформа и проводник на достатъчно послания, услуги и продукти, които ни се продават – от предстоящи концерти, през маркетингово полирани вредни и ненужни стоки, та до политическа пропаганда, боравеща с фината настройка на личните мечти и страхове. Добрите идеи и качествено разказаните истории са бонус към това, подарък. Накратко, ако ще ми се хвалиш така или иначе, предпочитам да е с нещо читаво, което си свършил лично, отколкото с новия ти смартфон, трети за тази година, или с наргилето, което пушиш в рууфтоп бар.
От религиите и политическите наративи до лични преживявания като влюбването, сприятеляването и близостта изобщо, социумът е построен върху истории. Онзи с най-хубавата история печели последователя, избирателя, вярващия, поддръжника, момчето/момичето, обществената позиция. (Нека това не се бърка с финала на осми сезон от „Игра на тронове“, той не беше добра история.)
През последните години наблюдаваме и недотам светлата страна на историите през едно любопитно явление – корпоративното присвояване на наратива за благотворителност.
Корпоративната социална отговорност е отговор на по-високата обществена осъзнатост, че значителна част от предлаганите ни продукти и услуги не са ни нито нужни, нито са добри за нас, нито са произведени по устойчив и хуманен начин, нито преследват устойчиви и хуманни цели. Този отговор се изразява в пренебрежима по размери инвестиция в добра кауза, в която потребителят би се припознал, за да успокои подсъзнанието си. Понякога представлява и набор от режисирани снимки на широко усмихнат екип в еднакви корпоративно брандирани тениски, който в почивния си ден чисти речно корито, сади дръвчета, разхожда безпризорни животни, обръща внимание на лишени от родителска грижа деца, готви за настанени в хоспис хора на преклонна възраст. Очакваният резултат от едно такова капиталовложение е служителят да си помисли „нищо че допринасям за производството и дистрибуцията на газирана напитка в пластмасови шишета, нали днес чистих от пластмасови шишета реката, пък и нали намалихме размера на хартиения етикет и после напечатахме няколко хиляди хартиени брошури да уведомим света за това“. Потребителят пък следва да се зарадва, че избира да подхрани някоя от зависимостите си с алкохол, тютюн, преработена храна, бърз кредит или фаст фешън с покупка от „добрите“ – тези, които помагат на децата, за които произвеждат вредни храни, или на животните, за сметка на чиито животи ги произвеждат.
Маркетингът с добрини работи. На обществено ниво добрините не могат да изтрият маркетирането, но на лично маркетингът не може да заличи добрините, колкото и малки да са те. Посадените дръвчета остават посадени дръвчета, и изчистените речни корита – поне за кратко – остават изчистени речни корита. А за някои от брандираните служители това е може би първата благотворителност, в която някога са участвали. И за някои няма да остане последната, за някои може да роди и следващо равнище на мисловен процес, в което да надскочат организираната форма на добруване под строй и да се захаванат с нещо свое, пък някой ден дори и да свалят брандираната тениска и да видят колко лесно е да не свързваш каузите си с фирма, лице или марка.
А що се отнася до политика – да, партийните хора с лопати и окаляни лица прекрасно съзнават, че е полезно за имиджа им да бъдат снимани в този вид, особено по време на предизборна кампания.
Какво е предизборната кампания, ако не период за презентиране на себе си в потенциално най-добрата ти светлина и за идентифициране с посланията и ценностите, които твърдиш, че ще защитаваш като не просто един от хората, а като техен представител, натоварен със задачи и доверие. С лопата в ръка и работнически дрехи действително може да изглежда форсирано, нагласено, да, но все пак е една стъпка по-достоверно от деклариране на същите тези ценности в скъп костюм от трибуна, платформа или клавиатура. Един предвидлив политик, разбира се, би отишъл без партийна тениска и без камера – така или иначе нито присъствието и участието му, нито политическата му принадлежност ще останат незабелязани или неразпространени, но колкото по-органично изглежда отразяването, толкова по-печелившо би било. И толкова по-несъстоятелно биха стояли празните възгласи на политически опортюнизъм по теми като защо се отразява смъртта на чужд монарх, докато бедства карловско, когато кракът на съответния обвинител скоро не е припарвал до Карлово или кал.
Предизборните кампании се градят върху обещания за работа върху ценности и приоритети, които съвпадат с тези на избирателя. Достоверността на тези обещания неминуемо се доказва или не впоследствие, към момента на твърденето си те просто звучат добре за определен кръг от уши. И загрижеността за хората в нужда неминуемо е добро обещание. И даже ако практическата реализация се ограничи до една лопата изрината кал повече или до един гласувал човек повече, даже и само това може да се отчете като положителен резултат.
Вижте още:
„Ама защо помагате на тия, а не на ония?“
