Не е това, което си помислихте. Не съм една от онези майки, които отказват да приемат, че синът им е излязъл от гардероба и предпочитат да му се скарат на момента, после да се престорят, че този разговор не се е състоял, и да се кръстят да му мине. Не.
Работатата е там, че в един слънчев предобед миналото лято с приятелката ми Веси пием еспресо в картонени чашки на пейка в кварталната градинка, а децата ни си играят в пясъчника. Е, само нейните деца. Моят син, в цялото си шестгодишно великолепие, избягва всички ни и си седи самичък на съседна пейка, улисан да мине финалното ниво от една игра за таблет (защо изобщо му позволих да я играе… ама нейсе, това е отделна тема).
Насред нашите сладки приказки изведнъж наоколо се разразява гръмовен вик на чист възторг. Половин минута по-късно моичкият стои триумфално изправен пред нас и за изумление на цялата площадка, гордо обявява:
Ге(н)иалността му, с все пропуснатите си букви, се изразява в това, че най-сетне е успял да мине нивото и да превърти въпросната игра. Усещам, че моментът не е подходящ да срина самочувствието му на ге(ни)й, да разбуля грешката и да проведа разговора на тема, че всяка любов е любов. Макар и необходимостта от него вече да е очевидна, водим го у дома няколко дни по-късно. Затова на момента го прегръщам с усмивка и за изумление на останалите извън контекста наблюдатели казвам „Браво, майче, гордея се много с тебе!“, докато Веси цвили от смях. Холивуд биха ми дали бонбонче, но тези наоколо ме гледат, сякаш аха и да звъннат на социалните.
Не ми пука. Виждала съм и по-лошо. Или, ако трябва да бъдем коректни, съм чувала. Години по-рано, докато дъщеря ми още е весело бебе в количка, проговорило забележително рано, още на петия си месец, не, че се хваля. Само че все още изпуска около половината от по-дългите и сложни думички, най-вече тези, които съдържат предизвикателната за всички дечица буквичка „р“. С баща ѝ използваме всеки сгоден случай да стимулираме развитието на речта ѝ с детски книжки, песнички, игри. И зайченцето бяло, и онзи кос, който се е запътил без дрехи и обувки нанякъде, вече са ни поникнали на мозъка, а за нея не знам. Тя обаче си има друг музикален фаворит – „Бели пеперудки“. И докато я разхождаме ведро-ведро из централните алеи на Борисовата, тя пляска с ръчички, смее се наполовина беззъбо, и гръмогласно се дере следното:
„Беееееели, пу*ки, къде отлеляхтеееее, имате ли души, бееееели пу*тки?“
Казвам ви, с цяло гърло. Твърде рано е да ѝ обясним защо е неуместно. Твърде тъпо е да ѝ секнем невинния бебешки ентусиазъм, понеже, нали, „какво ще кажат хората“. Затова кротко и негласно се примиряваме да вървим увесили нос и с поглед в обувките си из парка, докато нашето момиченце на годинка и нещо звучи като зарязан от серия жени фитнес батка на алкохолен градус насред кръчма. Този път поне е добре, че не сме в Холивуд. Иначе щяхме да си имаме сериозни проблеми защо пък трябва да са точно бели тия… пеперудки.
Забавните, проницателните или абсурдните речеви детски гафове и недоразумения никога няма да спрат да ме разсмиват и впечатляват. А не мога и да им се разсърдя – аз да не би да не съм чувала и мислела глупости като малка. Струва ми се, че има няколко типични категории детски грешки, които не убягват на никое дете.
Имената… като например „че ге вара“
Костваше ми доста време да убедя сина си, че изобретателят на един от първите електронни цифрови компютри, не се зове Джонатан Асов. Аз съм си виновна с Джонатановците, май твърде рано са ме виждали да гледам филми с участието на любимеца ми Джонатан Рис Майърс. Впрочем, и двете деца са единодушни, че Рис-ът по средата на актьоровото име стои за едноименната дива котка. Защо пък не?
Сестра му пък често ме е питала „мамо, може ли да пуснеш пак песента на Фреди и Монсерадка?“. Колкото и да ми е приятно, че „днес моят собствен наследник“ отрано се интересува от любимите ми песни и музиканти, не мога да не се запитам откъде идва объркването ѝ. Сигурно има нещо общо с любимата баба Радка, съседката, която идва да поиграе с децата, когато трябва да отскоча спешно до магазина, а аз после все мърморя, че ги учи да се въргалят по килима в най-студената стая. Има време да обяснявам за Монсерат Кабайе, засега ми е драго и повече от достатъчно, че проявяват интерес да я слушат.
От едно съчинение, отново на дъщеря ми, за хобитата и интересите на семейството, разбирам също и че „Татко си пази колекция марки още от неговия дядо, а мама държи в гардероба си плакат на Чеге Вара“. И тук нямам право да се сърдя. Все пак, някога, преди „мама“ да навлезе в тийнейджърските си години, да развие силно нелогичен celebrity crush към родения на нейната собствена рождена дата аржентински и кубински революционер и да си рамкира за спалнята въпросния постер, с братовчед ми на село бяхме единодушно убедени, че „че ге вара“ е отговорът на баба ни на въпроса как ще приготвя яйцата.
Има си време децат да свикнат с чуждите езици и логиката на образуване на имената в тях. В началото можем просто да се посмеем. Освен ако не блеснат с още някой бисер за семейната стена на срама, като….
„Хипнотизиращо“ сложните глаголи, които не са за „ограничени“
Както вече разбрахте, излагациите в парка са една от тесните ми специалности като родител. Затова, когато децата ми решиха да имитират гримасите си взаимно, след това си се обидиха едно на друго по време на разходка и започнаха да си крещят високо „не ме хипнотизирай“, „неееее, ти не ме подозирай“, „постоянно ме хипнотизираш, мамоооо, кажи му да не ме хипнотизира“, дори не се впечатлих. Явно „имитирам“ е твърде сложна за разбиране дума.
По-сложно обаче ми беше да обясня на крайно засегнатите си свекър и свекърва какво съм имала предвид, когато съм обещала на децата, че ще помоля да не ги ограничават прекалено, докато те ги гледат. Защото при следващото им виждане, синът ми, разсърден, че не му дават да подскача из локвите, ги беше затапил с думите „И ако искате да знаете, мама казва, че сте прекалено ограничени!“.
И като стана дума за ограничения, моя приятелка (Весито от пейката, спомняте ли си я?), е виждала и по-страшно. Един от нейните собствени хубостници, изключително разочарован, че тя го кара насила да яде приготвеното у дома пюре в парка, вместо да му купи сладолед като на другите деца, започнал да ѝ крещи „Мамо, престани най-после да ме изнасилваш!“. Прозвуча ми толкова кошмарно, че не намерих сили да се засмея.
Сложните думички, които изискват внимателно обяснение, обаче са нищо пред една вечна детска класика:
„А дъга като писе в мъгла“, или сбърканите текстове на песни
Авторът на този кавър на „Уморени крила“ за подгизналата в лошото време котка, признавам, съм аз, и като малка много страдах за незавидното ѝ положение. Баща ми пък си умря от смях и умиление, докато да ме успокои с истинските думи на текста. Почти колкото аз самата, когато чух малките да припяват любимия ми „Обсебен“ на Стенли в доста свободна интерпретация, която започва с „търся в два часа денонощен таблет“ и стига до „Ти си хала за мен“. Последното, впрочем, би било самата истина, ако аз го кажа на някого от тях.
С песните сигурно е особено трудно за DJ-те и аниматорите по детски партита. Един от тях навремето така и не успя да обясни на сестра ми, че Селена Гомес няма песен „Конзакшъли“, нито пък че няма такава дума изобщо, а още по-малко да се сети за истинското заглавие на тогавашния хит – „Naturally“. А какво да каже една от най-добрите ми приятелки (не, този път не Весето), която като ученичка отишла да поиска като музикален поздрав „онази религиозната песен на Шон Пол, историческата, дето пее „Папа Инокентий you are!“.
Последното, за съжаление, май не е само детски навик. Няма да забравя потреса в очите на DJ-я на една скорошна сватба, когато подпийнал гост настоя за „една турска песен, ей ся ше се сетиш, пее се наааа онисана нааааа онибойме“. Още по-малък е шансът да забравя собствения си потрес, когато пичът помисли, помисли, пък го разбра и пусна съответната песен, която и да е тя.
„Ковид, я?“
Добре, тази последна категория вербални недоразумения е нова и е малко тъжна. Или поне мен ме натъжава. Понеже тя ми показва, че бавно, славно и сигурно се побъркваме като колективно съзнание. Усещам се за наличието ѝ едва след коледните празници, когато наближава да гледаме един от любимите екшъни на мъжа ми, а малкият по тоя повод ме пита „Мамо, абе каква му е на Терминатора Катрин Бустер?“. Идея си нямам каква се пада Катрин Брустър в цялата история, винаги съм се преструвала, че гледам с половин око Терминаторите, докато наваксвам с дрямката си на дивана. Но ми прави впечатление, че масовата ни истерия явно не е подминала и детето.
Аз самата получавам някаква особена пандемична дислексия, може би от страх, може би от надежда, но все по-често преобразувам прочетени думи и изрази в нещо на здравна тематика, например финалът на статия „може да изчезнем като вид“ в главата ми се превръща в „да изчезне Ковид“ и си казвам „ееех, хайде, дано“.
И явно е заразно. Онзи ден дъщеря ми прочита заглавието на снимка във Facebook на име „Красотата на витошките висини“ като „Красотата на всичките ваксини“, а на мен ми отнема време изобщо да се усетя, че тук нещо не е както трябва. Синът ми пък, който в момента е на вълна да се учи да пише, преди да е тръгнал на училище, се упражнява да записва кратки фрази от диалозите вкъщи на лист. Проверявайки тетрадката му, забелязвам, че „Кво видя?“ от диалог между баща му и сестра му набързо се е трансформирало в „Ковид, я?“.
Чеге Вара да ни е на помощ.
Вижте още:
12 симпатични (и не толкова) детски заблуди
