Да завиеш спящото дете – най-хубавата част от деня

| от Доня Елзиния |

Преди да стана майка си мислех, че децата са цапащи създания, които отнемат цялото внимание на родителите си. Когато се виждах с приятелки с деца, не можех да се добера до свестен разговор с тях, заради честите прекъсвания от страна на малчуганите.

Когато станах майка, се оказа, че съм била права – с идването на детето къщата промени облика си от подредена и спретната на… да го кажем най-меко – джунгла.

Малкото отнемаше цялото ми внимание. Приятелите ми без деца, с които можех да си говоря за друго, освен за памперси, постепенно се оттеглиха и продължиха активния си социален живот… без мен.

Опитите да се впиша обратно обикновено завършваха с лекции от моя страна как да не бързат с родителството. И след неубедително весело изкарване, съпроводено с много алкохол, който да заглуши съвестта, че „се забавлявам“ без детето, се прибирах при него, пищящо на ръцете на баба. Скоро зарязах опитите да се „върна“. Постепенно се примирих, че двата вида живот може би не са съвместими.

За щастие, се оказа, че греша.

Като минат коликите и прекомерната привързаност на детето към майката, тя се оказва свободна да прави почти всичко, което поиска – да работи, да се вижда с приятелки, да не мисли само за малкото, да излезе с половинката по едно и също време (а не единият вечно да е дежурен), защото то най-сетне е открило колко е забавна баба.

Хипотетично майката би могла да пътува, да ходи на спорт или каквото иска хоби, да си купува дрехи за себе си, да бъде красива. Въпросът е, че след като си станал родител, почти никое от тези неща не ти се струва толкова важно. Всички те са донасяли щастие в живота ми преди да открия кое е най-голямото такова, а именно – да завиеш спящото човече.

И не, не съм станала кофти, скучен родител (поне така твърдят околните). Не обичам да повтарям тривиалности, но някак ми стана по-лесно да живея със себе си, когато си признах, че след всичките години изучаване на философия (и екзистенциализъм), отговорът какъв е смисълът на живота открих именно в детето.

За много хора не е това смисълът. И аз бях от тях. Бях си напълно смислена и напълно щастлива, нямах и никакво намерение да имам две деца преди да се накупонясам здраво.

Но когато срещнах човека и заговорихме за наследници, светна червената лампичка: ами ако не стане?! Тогава за пръв път усетих, че инстинктивно е заложено у човека желанието му да се възпроизведе. После дойде притеснението „Ами, ако не е здраво“?!? И хиляди други.

Въпросът е, че от нехаресващ деца party animal, се превърнах в традиционна обичаща майка.

Пред приятелите ми без деца все още говоря за това да не бързат с родителството, като подсилвам тезата си с истории за счупени ръце, варицелени карантини, болнични стаи, проба фецес в дамската чанта и т.н.

Вероятно защото знам, че когато им дойде моментът, и те самите ще открият, онова, което им спестявам – че най-хубавото нещо за мен, след работа, купон, екскурзия или кино, е като се прибера, да завия децата. А ако са завити, ще ги завия по-хубаво. Ако са заспали, ще ги целуна, ще проверя челцата и ще ги погаля. И ще си легна щастлива, че са при мен, че ги имам, че са искали да ме дочакат, защото още харесват компанията ми.

Скоро след това ще заспя, защото на следващия ден ще ме очаква поредна порция уморителна грижа по тях и солиден брой ангажименти. Който ден, дай боже, отново ще завърши с най-хубавото…

 
 


Повече информация Виж всички