Преди две години, в началото на пандемията, телевизии и радиа се надпревалваха да обясняват, как хората са се променили, как "нищо вече няма да е същото", как идва нещо ново, невиждано и нечувано, как емпатията е завоювала света и той изведнъж се е върнал към изначалната си бяла доброта... Тогава си мислех, че за пореден път колегите се опитват да бутат колелото на историята в някаква посока, в която то всъщност не иска да ходи. Една птичка пролет не прави, казват старите хора, и са прави – дори да е имало някакви приливи на емпатия, те бързо отшумяха, както показа случилото се впоследствие. По-бързо от самата пандемия. На дневен ред дойдоха лютите спорове "за" и "против" ваксините и на пръв поглед нелогичното отричане на всичко. И съвсем забравихме за емпатията и "обувките на другия".
Емпатията всъщност е това – опитът да влезеш "в обувките" на човека до теб, да чуеш страховете и мечтите му, да разбереш и приемеш различията, да видиш света и кривите му завои през чуждите очи, да стоплиш чужди ръце... Това е едно от най-трудните изкуства, а се състои само в едно единствено качество – да си позволиш да бъдеш едновременно искрен и доверчив, разбиращ и приемащ, даващ и търсещ... С една дума, оказва се, че е най-сложно да бъдеш "просто" човек.
Днес, месеци след истериите, след като някои се ваксинираха, други отказаха, а трети не преживяха пандемията, дойде нещо по-страшно – война. По същия начин, както при пандемията, пред очите ни се разиграва някаква абсурдна драма – въпреки очевадните доказателства за престъпления, половината от хората отказват да ги видят. По същия начин, както с вируса – той, както и войната, съществува въпреки, че хората отказват да признаят факта.
Причините за този парадокс не са една и две, но и не са поводът за моите емоции. Лично за мен остава важно единствено, че човекът не се променя – обувките на другия никога не са му по мярка, нито шапката, нито пък болката. Емотиконите "ха-ха" в социалните мрежи показват единствено, че нищо не се е променило – емпатията е едно добро пожелание, едно състояние, което вероятно е възможно, но някъде другаде.
Все още се опитвам да разбера хората – не онази част от тях, която е мъртва от страх, а онази, в която очаквам да открия "просто" човека. И докато гледам клипчета, в които знамена се дърпат и крадат, задигат се с вишки и се хвърлят с озлобление, виждам в лицата на хората първичен, грозен страх. И нищо друго.
Разбира се, всичко е в името на светлите бъднини, на родината и рода, но за пореден път вместо да изпишат вежди, родолюбителите вадят очи. А то, очи не останаха за вадене... Докато "гражданите" в София се бият за знамена по площадите, някъде другаде гинат хора. Някъде деца имат нужда от закрила. Някъде болни и ранени хора търсят начин да оживеят. Толкова е нечовешко да си мерим страданието, че отказвам да го правя. Страдащи хора има навсякъде – как е възможно човек да има очи само за половината звезди, и с какво му помага това?
Може би съм наивна, но преди две години много ми се искаше колегите като никога да се окажат прави в предсказанията си и изведнъж да се случи един добър свят, в който хората си помагат и се разбират. С всеки ден обаче се убеждавам, че това просто няма как да се случи - не заради войната, а защото "обувките на другия" са или далеч, или твърде различни, или твърде тесни... причина винаги ще се намери. А какво ще стане с нас, когато дойде ден някой да премери нашите обувки? Защото такъв ден винаги идва, колкото и да се снишаваме...
