Знаете ли какво е общото между хората, които подкрепят гей общността, и хората, които не я подкрепят? Че и едните, и другите си казват „ох, аман вече с тая хомофобия“. Едните – в качеството си на потърпевши или на правозащитници, другите – на хора, на които вече им е писнало да се говори за това. Не виждат как проблемът ги касае пряко, нито пък как афектира живота на ЛГБТИ+ лицата. Че кой им пречи да бъдат гей, би или транс, защо ни занимават непрекъснато със себе си?
Сентенцията „Нямам нищо против гейовете, даже имам приятели гейове, стига само да не парадират с това“ обобщава този тип нагласа и е станала иронично емблематична, също като „Всеки сам си преценя“. Тя може да се перифразира и по следния начин: „Нямам нищо против хората, даже имам приятели хора, стига само да не парадират с това“.
17 май е обявен за Международен ден на борбата с хомофобията, трансфобията и бифобията. На тази дата, едва през 1990 г., когато повечето от нас вече са били родени, Световната здравна организация изключва хомосексуалността като психично заболяване от Международната класификация на болести. И до ден днешен обаче тя остава криминализирана в десетки държави, в някои от които е наказуема със смърт. Днес обаче, на Международния ден за борба с хомофобията, няма да ви говоря за самата нея, а за фобията – фобията изобщо, генерално.
Свикнали сме да слагаме знак на равенство между „фобия“ и „омраза“, но корените на фобията, дори лексикалните такива, стоят другаде. От гръцки „фобия“ означава „страх“. Натрапчив страх, ирационален, неоснователен. Всички човешки страхове могат да се обобщят под знака на страха от непознатото, страха от тъмното – не знаем какво се крие там, то може да ни атакува, да ни погълне, да ни претопи, да се изгубим в него. Същото съотнасяме към хората, които се различават от нас по даден показател, независимо какъв е той. На ирационално равнище в умовете си, ние чувстваме себе си оспорени, поставени под въпрос, предизвикани, поради самия факт на тяхното наличие. Опасяваме се, че публичното им признание, валидирането им, поставянето им в равнопоставена позиция рано или късно ще смени тежестта на ролите и в маргиналната позиция ще изпаднем самите ние. И дори да не го признаваме открито пред себе си, тази мисъл ни плаши.
Когато човек се страхува, реакцията на организма му може да се прояви в две направления – „бий се или бягай“.
Що се отнася до общуването с хора, бягството означава да ги игнорираме. Без да навлизаме пряко в личното им пространство, да живеем сякаш такива хора няма, да съществуваме паралелно, без пресечни точки. Също както, когато бяхме деца, нашите баби ни казваха „не го гледай, защото не е възпитано“, когато се разминем с дете с видими увреждания. Не беше възпитание и не беше никак учтиво, обикновена и класическа проява на страх си беше – ако погледнем детето в очите, ако го поканим да си поиграе с нас, ще сме пуснали уврежданията в собствения си живот, а ние не ги искаме, моля, моля. Тази наша учтивост беше свирепа и жестока, по-тежко наказание от изолацията и забравата е трудно мислимо, НК и НПК пазят доживотното лишаване от свобода при строг режим единствено за доказано непоправимите криминално проявени.
Битката, от друга страна, изисква оръжие. Не за друго, за самозащита, поне така си казваме – нали неизбежната отбрана не е обществено опасна, съгласно тези същите НК и НПК. Когато се страхуваме от хора, първото оръжие, което ни идва на помощ, е омразата. Затова някои от нас трансформират някои от своите страхове именно в омраза, в агресия. Пазят семейството, бащиното огнище, идентичността си, преди да са попитали дали е враг този пред портата. Ако не е враг, що ще пред портата ми? Така преди време реагира и мой приятел, когато по време на вечерна разходка иззад гърба ми се приближава човек, мой съсед, представител на етническо малцинство. „Махай се от нея“, казва, „остави я на мира, какво искаш“. Човекът иска кучето му да си поиграе с моето, приятели са, почти всеки ден се засичат. Моят приятел се извинява, помислил го бил за крадец. И това е една от онези лъжи, които ако повторим сто пъти, накрая може и да превърнем в истина. „Ето, крадец съм, ще мирясаш ли вече?“, ще си каже потърпевшият с омраза. „Ето, все пак бях прав, както винаги“, ще си каже агресорът, „и на това отгоре, ето че ме мрази и той“.
Има и трети начин да се опазим от непознатото и от тъмното.
Без да се бием. Без да бягаме. Можем да се запознаем. И да светнем – и към себе си, и извън. На светло общото личи повече от различията.
Имаме нещо общо. Нещо универсално, общо за всички хора, без нито едно изключение. Всички ние, под една или друга форма, сме били обекти, потърпевши на някаква форма на фобия поради греха на самото си съществуване, носим травма от отхвърляне. Някоя от нас е сгрешила да се роди момиче, а родините ѝ са се страхували, че няма да има кой да продължи рода. Друг е носил стигмата на „копеле“, отхвърлен от връстниците си, уплашени от идеята за живот без баща. Посрещали са ни зле на първия работен ден, защото имаме руса коса, а блондинките, знаем, са тъпи – някой в екипа трябва да е тъпият, и по-добре да не са старите колеги. Родителите ни са опитвали да спират пътя ни на развитие, за да наследим тяхната професия – иначе има опасност хем да нямаме сигурна прехрана, хем с избора си да сме оспорили техния собствен. Псували са ни, задето викаме за противниковия отбор – ами ако той вземе да победи? Спирали са да говорят с нас, задето сме от другата страна на политическия компас – ами ако нашият избор надделее в обществото? Не ни е позволявано да плачем – не е мъжко. Отричана е с груб сарказъм идеята да обичаме телата си – ами ако си повярваме, че телата ни са красиви, нали ще подроним основите на пиедестала на вече общоприетия идеал за красота. Подигравали са ни се, ако сбъркаме името на известен актьор в разговор – ако ние не сме за подигравка, има опасност да отнемем на някого титлата „душа на компанията“ и следващият обект на подигравка да стане той. Тъпи примери? Делнични? Да, когато не се случват на тебе.
Понякога са ни нападали, задето приличаме на някакъв характерен обект на страх и омраза – с тоя шал около главата са ни сбъркали с бежанки мюсюлманки в автобуса, с тая обица и тесни дънки сме им заприличали на гейове. И винаги е било нараняващо, винаги е било излишно. Винаги, малко или много, ни е подстрекавало към изкушаващата мисъл, че е по-добре ние да бъдем мразещите. Иначе можем да сме мразени. А това е страшно.
Ако не искаме да се борим с хомофобията, не е задължително. Да стоим сами за себе си срещу омразата и отвъд страха стига.
Вижте още:
Бой за знамена и смях под фатални новини: чуждите обувки никога не са ни по мярка
