Ка да общуваш с интроверти? Въпрос, който оставя по-приветливата и комуникативна част от света объркана. Ние сме онези хора, за които един съвременен поет, изпълнителят Явката ДЛГ, е написал величавото си изречение „кат съм сам ми е тъпо, кат съм с хора, ма дразнят“. Отстрани погледнато, изглежда, че ние не знаем какво искаме. Е, просто е.
Не ни звънете за неща, за които можете да ни пишете.
Не ни пишете за неща, за които можете да не ни пишете. Социалните мрежи са измислени, за да можем ние да си кажем каквото има, без изтощението от менталните и физически усилия на директната комуникация. Създадени са и за да преценим дали искаме да общуваме с даден човек, преди да си го причиняваме. Много мило, благодарим.
Оставяйте ни е да си тръгваме.
От събирания, гостувания, партита, рождени дни, барове и дискотеки. Предполагам, че в течение на денонощието имаме някакъв лимит от време за социализация. Затова, намирайки се дори и на най-приятното мероприятие, в един момент имаме нужда си тръгнем сега и веднага. Винаги става внезапно, по средата на изречението, при кулминация на история, която разказваме, или слушаме. Освен това ние предпочитаме да спим в собственото си легло. Не ни искайте обяснения, не ни обяснявайте колко ще е готино да продължим на дискотека след бара, не ни убеждавайте да останем – в главата си ние вече не сме там. И не е лично. Не ни правете номера с „няма да ти кажа адреса, за да не викнеш такси“. Ще викнем такси. А другия път няма да дойдем.
Дръжте дистанция, ако ни поканите на среща.
Не сядайте до нас в кафета и ресторанти, не ни пипайте по ръката, косата, или, не дай боже, някакви други телесни области. Независимо дали ни говорите за първото си куче или за гражданските си инициативи, в този момент единственото, което ще чуем в главата си ще е „Добре, бе, на него масата ли му е тясна?! Дали ще забележи, ако отида небрежно до тоалетна и после седна отсреща“. Ако сме жени, обмислете добре дали да ни изпращате до вкъщи. Ние имаме нужда да повървим и осмислим цялата нова информация, а и предпочитаме не всеки да знае къде живеем. Може да мислите, че ще си кажем „въх, тоя простак не ме изпрати“. Най-добре, ако настоявате да го направите, просто предложете и попитайте. И приемайте „не“ за отговор.
Как да ни натъжиш с една дума? Тиймбилдинг.
Ние знаем кои колеги харесваме. Проучили сме ги внимателно и сме започнали да се разкриваме малко по малко там, където сме видели смисъл. Кражба от личното ни време и изнасилени социални контакти при нас могат да постигнат само обратния ефект. Няма да се сближим с Гери с леопардовите нокти – независимо дали сте ни завели да се целим с кални, водни, или водородни бомбички по брандирано екипче.
Как да ни изплашите до смърт?
С банкетен тип мероприятие. С 30-ина непознати, в среда, в която не знаем дали трябва да ядем, да танцуваме, или да се надвикваме с полусилната музика, за да водим полуразговор с полунепознати. Реципрочно на уменията и интереса ни към дълбоки диалози очи в очи, ние сме смачкани от тежестта на small talk-a и тълпите. Помислете, преди да ни каните на такъв повод. Ако ви обичаме много, ще бъдем там. Ще се постараем да не личи как се чувстваме. Няма да се получи. Оценете, че сме там. Специално за вас е.
Не ни искайте обяснения, когато кажем, че имаме планове.
Да си бъдеш сам вкъщи на свещи и любима музика е план, често най-желаният. „Петък е“, „Нова година е“, и „Айде, бе, кво се правиш“, не минава. Не се правим.
Не ни пипайте.
Освен ако не сме очевидно влюбени във вас или не трябва да ни спасите от кола, която ще ни блъсне. Сериозно, моля ви, недейте. Ние също ви обичаме. Ама я как хубаво си го правим отдалече.
Оставете ни на мира в метрото
Ако държите на нас поне малко, не ни бутайте по рамото, ако ни познаете в градския транспорт. Не ни казвайте „О, ние сме в една посока, хайде да си ходим заедно“. Пътят до дома е мястото, където храносмиламе целия си опит от деня на слушалки, или просто си четем книга. Ще бъдем мили и няма да ви откажем разговор, но малко ще ни убиете вътрешно.
Ако ви говорим, сигурно ви обичаме.
We do not always like you, but when we do… Пука ни рядко, но за сметка на това до смърт. Можем да допуснем до себе си максимум около 10 души в течение на целия си живот. Ако един от тях си тръгне, или го изгоним, не го заменяме. Държим си едно празно място. Надяваме се да не станат 10. Няма как да знаете, защото рядко ще си кажем.
Имаме нужда от авариен изход.
Обикновено ходим на гости, вместо да каним гости, защото можем да си тръгнем. Когато отидем на вила, ние сме онези, които с благодарност ще си изберат да спят на миндера в отдалечената неотоплявана кухня, който никой не иска. Ще седнем на стола, зад който се намира солидна стена. Ще идем да помагаме в кухнята, за да не сме с другите в хола. Повечето от нас сме пушачи, и/или пием, защото това е поредната стена, зад която можем да се уединим от света. Имаме и по-здравословни механизми, като четенето в превозно средство. Ако не говорим твърде много, мълчим упорито и непробиваемо. Дори в най-откритата среда, трябва да намерим къде да построим вътрешната си крепост за уединение и комфорт. В хостъл, на пътуване, на работа, или в тълпа, това ще са слушалките. Слушалките също са измислени за нас. За да можем да се приберем в главата си по всяко време.
А в главите ни обикновено е щуро, мечтателно и интересно. Там се случват всички възможни финали на всички възможни неща. Бихме поканили хора вътре. Ако не бяхме интроверти.
Вижте още:
Самопомощ и мотивация: „Еми, не знам, брат, ти си знаеш“ в 300 страници
