За какво служат бабите? Може би ще се изненадате, но предназначението на бабите не е да мърморят, да варят лютеница и да тичат след децата с шапка в ръка. Повечето баби може би не го осъзнават съвсем, само го подозират и не се осмеляват да го приложат на практика, но фактът си е факт – бабите не служат за това.
Можех да започна този текст и с изречението: „Като дете, отгледано от баба, сигурно съм пристрастна, затова извинете моята слабост към бабите„.
В спомените ми за баба винаги присъстват баници и питки, шиене на рокли и бродиране, четене и разказване на приказки, домакинстване и пеене. И аз – правеща каквото съм намислила, въпреки баба, но винаги около нея. В детството ми най-трайно присъстват баба, морето и пътуването към тях – защото детството ми премина в пътуване между София, където бяха родителите ми, и Варна, където бяхме аз, баба и морето.
Вижте още: Бабата – този безценен дар
Моята баба ужасно се страхуваше да не настина, да не слънчасам, да не падна, да не се отровя, да не се удавя, да не ме откраднат, да не се загубя – купища безсмислени страхове, които ме караха да се смея. Всъщност, аз бях доста своенравно и палаво дете, самонадеян и безотговорен тийнейджър и човек, който не пропуска възможност да рискува, така че всички опасения на баба си имаха причина, но аз ги отминавах със смях. Сега оценявам, че тя не е имала за цел да ми усложни живота, както ми се струваше като дете, а просто се е страхувала. Няма баба, която съзнателно да се опитва да усложни живота на дете. Просто бабите трупат страхове, както събират в джобовете си пакетчета захар, безопасни игли и копчета.
Чудя се, каква щях да съм днес, ако баба беше друга, ако не ходеше след мен с парче баница в рака, ако не стоеше на прозореца да ме чака, ако не отминаваше с вдигане на рамене всичките ми бели и капризи… Вероятно, пак щях да съм свършила всички глупости, които така или иначе човек върши през живота си, но нямаше да я има топлата грижа, която винаги ме е държала в границите на разума и смисъла. Вероятно, щях да съм още по-остър камък…
Българската баба е станала нарицателно за свръхпротективност.
Има и такива баби, за нещастие на майки и деца. Интересен факт е, че те се срещат най-често около детски площадки и училища. Спомням си няколко такива, които ме поучаваха как да си обличам детето, с какво да го храня и какво да му позволявам. Не знам дали за тях има значение това, че няма по-голямо зло на света от непоисканите съвети. Мога да разбера нуждата им да се чувстват полезни, но не и да я приема за своя сметка, което ме прави лош събеседник за този тип баби.
Вижте още: Когато баба и дядо са по-готини от мама и татко
Един чудесен пример за баба според мен беше майка ми – тя се стараеше да се държи колкото е възможно по-далеч от мен и детето ми, никога не ме засипваше с непоискани мъдрости и само когато я помоля за нещо, се включваше, доколкото ѝ беше по силите. За разлика от свекърва ми, която непрекъснато се опитваше да играе „доброто ченге“ и саботираше дневния режим, опитите ми за възпитание и всичко, което вършех. След няколко сериозни разговора обаче разбрах, че това няма да се промени. Своите деца тя беше отгледала строго и с доста лишения, затова се опитваше да компенсира, а ние се оказвахме потърпевши от това.
„Идеалната любов понякога не идва до първото внуче“, казва една поговорка от Уелс.
Каква баба ще бъда аз един ден – това никой не може да предвиди, дори и аз. Мисля си, че ми се иска да съм от бабите, които изслушват и дават пространство, но знае ли човек? Понякога това, което искаме от себе си, е в повече. Психолозите са установили един феномен – бабите са склонни да показват обичта си повече на внуците, отколкото на собствените си деца. Може би, защото с възрастта „омекват“, стават по-толерантни към грешките, по-лесно приемат и прощават. Може би, защото вече са се научили, какво не бива да правят. Може би, защото от позицията на баби, а не на майки, имат повече свобода да обичат. А може би, защото точно за това служат бабите…
Вижте още:
