Ако си водех карантинен дневник, всеки ден от него щеше да е „оцветен“ с някоя различна алкохолна напитка. Понеже аз самата съм „слаба ракия“ – пия само в социална среда и доста по-малко от приетото за нормално, основният акцент в карантинните ми дневници щеше да пада върху околните.
Зарядът на хората около мен по време на изолацията ми действа творчески: ВСИЧКИ пият. И пият достатъчно, за да поддържат в добра форма спиртната си еуфория или перманентната си депресия.
Вдъхновение за дневника ми дават впечатляващите опашки пред магазина за алкохол в квартала, които не спряха нито за момент през последните месеци. Вдъхновява ме и съседът отгоре, който всяка вече препива бурно и шумно. Особено вдъхновяващо ми действа и треморът на бащата на приятелка, който излезе от болницата след прекаран инфаркт и вече седем дни семейството му крие от него Специалната ракия. И най-накрая: вдъхновява ме и известният софийски хайлайф – например бившият модел Жени Калканджиева и нейният съпруг Стефан, които явно имат проблеми със… съседите. А не с алкохола – не, разбира се, как можахте да си го помислите.
За дневника си черпя идеи и от полицейската сводка: от началото на годината до 21 април са регистрирани общо 252 катастрофи и ПТП-та, причинени от пияни шофьори. Дребна работа на фона на епидемията от коронавирус, нали?
Карантинните ми дневници обаче са табу. Защото алкохолът е малката утеха, около която е обединена горката ни нация. Никой не би искал да чуе, че утехата му всъщност го убива. Един човек даже ми го каза лично.
Алкохолът е точно като коронавируса – знаем, че има хора, при които състоянието протича тежко, дори летално, но това не пречи постоянно да се опитваме да си изградим стаден имунитет. Ние сме по-силни, на нас не може да ни се случи да изпаднем в беда.
В крайна сметка алкохолът не може да е проблем, когато е решение. „Хайде, не тъгувай. Сипи си едно“, е добронамереният съвет, роден преди столетия в селските кръчми. Ако не пиеш, няма за какво толкова да се радваш. Леко пийналият по време на приятелско събиране просто демонстрира колко му е приятно. Ако си пийне сериозно – предизвиква смях или съчувствие. Ако се търкаля по пода обаче, ще обиди домакините…
И така… Нахвърлям идеи за бъдещия си карантинен дневник:
Понеделник, бира
Бирата, както е известно, е безалкохолно, с което е невъзможно да се алкохолизираш. Откакто работи от вкъщи (близо 2 месеца), моят познат В. има възможност да си отвори бирата още от обед. Това е едно огромно предимство, което той подчертава постоянно в разговор. В. има проблем с килограмите, затова напоследък се опитва да яде малко. „Биричката е достатъчно питателна“, казва. И не отслабва.
Вторник, водка
Обади ми се бивше гадже, с което не сме се чували от години. Звучеше много ведро. Говорихме около час. За моя изненада, след още около час (нямаше още 5 следобед) той ми се обади пак. Отново звучеше ведро, но провлачваше думите. Всъщност, толкова ги провлачваше, че на моменти не можах да разбера изобщо какво казва. Попитах го какво пие. „Водка, чиста“. Сетих се, че и преди години обичаше да пие същото. Скарах му се и му забраних да ми се обажда пиян. Той обеща. След един час ми звънна отново. Не вдигнах.
Сряда, уиски
Уискито е любимият алкохол на моята половинка, с когото се налага да поддържаме виртуална връзка, защото пандемията го завари в чужбина. „Знаеш ли“, каза ми той онзи ден. „Имам чувството, че се пропивам. Изпивам няколко бири и след това минавам на уиски“.
„Знам“, отговорих. „Но всичко ще се оправи. Наздраве!“
Четвъртък, бяло вино
Моят брат, който живее в Австралия, разви специфично хоби – колекционира бутилки бяло вино. Дори си купува специални хладилници, за да държи колекцията си. За да му правя компания по Viber, той поръчва онлайн за мен страхотни вина от един български магазин. Виното пристига у дома с куриер. Брат ми обича да коментираме вкусовите качества на всяка една бутилка. Когато не изпия цялата бутилка за една вечер, ми се кара, защото на следващия ден хубавото вино е изветряло. Обичам брат си, затова изпивам цяла бутилка вино с него.
Петък, яйчен ликьор
В магазина до нас продават ирландски яйчен ликьор. „Какво пък, така и така си седя вкъщи, защо да не го опитам“, казах си и купих една бутилка.
Нямаше още 4 следобед, когато ми се обадиха да ми кажат, че приятелка е родила. От радост реших да си сипя от ликьора в малка ракиена чаша. Изпих три такива чашки. Бях толкова развълнувана, че след това си сипах още три чашки. В 5 часа ме заболя главата. Половин час по-късно ми стана толкова лошо, че не можех да седя. Имах чувството, че ще припадна. Изповръщах всичко.
Яйченият ликьор приключи безславния си път в умивалника.
Събота, сангрия
Най-после разхлабиха мерките за изолацията. Една приятелка празнува рожден ден. Понеже пътуването й до Испания отпадна, тя направи тематично испанско парти, на което събра почти 15 човека. От сто години не съм виждала толкова хора накуп. Безкрайно съм развълнувана от възможността да водя диалози на всевъзможни теми с когото си поискам. Не усещам как изпивам 5-6 чаши от прекрасната сангрия (коняк, червено вино, захар, канела, сладки плодове). Всъщност не знам колко изпих. Не помня и как се прибрах. Но всичко е наред.
Неделя, домашна ракия
Моите съседи са хора на възраст и доста се притесняват от коронавируса. Затова са се запасили с най-сигурната защита: 50 градусова домашна. Предпазени с този непробиваем спиртен щит, те придобиха смелост да ме поканят на гости. Седим на разстояние. Говорим на всякакви теми. Опитвам се да отклоня поканата за ракия, обяснявайки че имам страхотен махмурлук от рождения ден снощи. „Ще ни обидиш. Това е дезинфекция“, казват. За да не ме помислят за невъзпитана, се съгласявам. Седим до късно.
„Аз съм слаба ракия“, казвам някъде посред нощ и ставам да си ходя, олюлявайки се. „Никак не нося“.
„Аа, добре си, добре си“, успокояват ме те и ме изпращат до вратата.
