Ако не си имал велосипед като дете, и да си купиш „Бентли” като възрастен, все едно – пак няма да си имал велосипед като дете.
Психолозите казват, че това, което ти е липсвало в детството, в зряла възраст крещи и пищи. То изписва на челото ти „Аз съм човек с дефицити!”.
Ще ви разкажа притчата за закъснелите подаръци.
Една жена на възраст имала рожден ден. Това била обикновена годишнина – нито юбилейна, нито белязана от някакво извънмерно щастие, нито разтревожена от нещо съществено.
Денят вървял според очакванията – почерпките, гостуванията и подаръците носели радостта, така характерна за рождените дни…Докато в края на вечерта, ПОДАРЪКЪТ не взривил мозъка й, не изтърбушил сърцето й, не излял потоци сълзи и не дал на очите й да заспят….
Когато била малко момиченце, мечтаела за количка – „легална”, за да могат куклите й да лягат докато ги вози с нея. Не я получила. После искала 12 броя флумастери. Получила 4.
Когато нямала екологично съзнание, бленувала за мека заешка шапка. Получила бархетна пижама.
Очаквала скъп парфюм. Получила комплект тенджери.
Искала шармантно палто. Получила шкаф за обувки.
Дълго време мечтаните подаръци или не пристигали, или се видоизменяли толкова много, че по-добре да й били подарили бормашина…
Но сега, сега, тя получила нещо наистина изумително. Куфарче с цветни моливи, което струвало колкото автомобил, което било с шифър за заключване. Дори професионален художник, който печели от картините си, не би могъл да си го позволи. А тя била аматьор, самоук лаик, който драскал по камъчета и дъсчици и сега имала това богатство, това съкровище. Най-ценното било, че не й го подарили заможни хора, а такива, които се лишили от много неща за скъпия предмет.
И тогава тя разбрала, че тази вечер получила и „легалната” количка, и флумастерите, и шапката, и парфюма, и палтото…Разбрала, че няма закъснели подаръци и че времето не съществува по обичайния начин. Ние само нанизваме на шиш листчетата на отминалите дни, но винаги можем да ги разместим и възстановим. И винаги можем да получим куфарчето с тайния шифър, в което да съхраняваме мечтите си.
Защото мечтите са деликатна работа и външният свят често иска да ги унищожи…А докато чакаме куфарчето, можем да ги пазим в сърцето си. Всъщност, там е най-сигурното място…
А липсите? Липсите си остават, но в един момент спираш да мислиш за тях. Замазваш със захарно тесто дупките на душата си и виждаш, че пак си цял, изправен и почти усмихнат…
Докарай „Бентлито”, момче!
