Кой е нормален и кой – не? Къде е границата между нормалното поведение и лудостта? Как се проявява отклонението и може ли да се скрие? Човечеството от векове си поставя тези въпроси, а интерпретациите са стотици – от сериозни книги и филми до вицове и анекдоти.
Има и един интересен научен опит по въпроса. Експериментът на Розенхан е проведен в далечната 1973 г., а резултатите му се публикуват в сп. „Сайънс“.
В какво се състои? Осем души доброволци, включително самият Дейвид Розенхан, професор в Станфордския университет, се обръщат към различни болници с оплаквания за слухови халюцинации.
След преглед псевдопациентите биват признати за психичноболни и хоспитализирани. Веднага след постъпването си в болница те започват да се държат нормално и адекватно и да убеждават лекарите, че се чувстват добре и всичко им е наред.
Никой обаче не им вярва. Лекарите настояват „пациентите“ да продължават да се лекуват и да приемат лекарства.
Удивително е и друго – болничният персонал не разпознава мнимите болни. За сметка на това останалите пациенти ги „надушват“ и обвиняват симулантите в преструвка.
След изписване на псевдопациентите експериментът е повторен в нови болници. Симулантите отново са приети до един с най-различни диагнози: от депресивна психоза до шизофрения.
След като ги приемат, хората отново започват да се държат нормално, но минава време, преди да бъдат изписани.
Когато резултатите стават известни, обществото е шокирано – наистина ли е толкова лесно да подведеш психиатрите? Някои от болници се притесняват, че могат да допуснат същата грешка, затова се стига до нов експеримент.
Определени болници са предупредени, че в рамките на три месеца ще им бъдат изпратени един или повече фалшиви пациенти. Всеки от персонала е помолен да оцени всеки пациент според това до каква степен смята, че е измамник.
Използва се 10-степенна скала, като 1 е най-високата степен на убеденост, че пациентът е измамник. Оценени са общо 193 пациенти. Накрая персоналът на болниците идентифицира 41 „твърди“ симуланти и 42-ма заподозрени. Всъщност Розенхан не изпраща нито един човек в нито една от болниците.
Този експеримент, заключава авторът му, показва, че когато на карта са заложени престиж и диагностична проницателност, от грешка от втори род лесно може да се премине към грешка от първи род, а именно „болни“ да бъдат определени като „здрави“. Според него „всеки диагностичен процес, който се поддава твърде лесно на огромни грешки от този род не може да бъде много надежден“.
Експериментът засилва движението за реформи в психиатричните институции и деинституционализирането на колкото може повече психичноболни пациенти. А нас дава интересна храна за размисъл.
