А ти можеш ли да казваш „НЕ!“?

| от Веселина Найденова |

Можем ли да поставим граници? Знаем ли кога да спрем и дали изобщо да продължим? Изпитваме ли необходимост понякога да казваме „НЕ”, дори ако това противоречи на общоприетите норми? Дали казвайки „НЕ” поставяме началото на нещо ново или нямаме собствено мнение и се отказваме от предизвикателството!?

Много често ежедневието ни поставя в ситуации, в които ни се иска да кажем „НЕ”, инстинктът нито  крещи същото, а в следващия миг се чуваме как простичко произнасяме „ДА”, защото става дума за наш близък, приятел или роднина или просто защото ще бъдем отхвърлени.  Боим се какво ще стане с нас ако не работим, ако нямаме за кого да се грижим, ако нямаше минимум десет задачи в бележника ни за изпълнение. Ето тук идва моментът да помислим за промяна в живота ни. Можем ли да кажем „НЕ” и да променим досегашния си начин на живот, следвайки собствения си стил, дори това да означава да продадем скъпата си кола, да се лишим от лукс, да се храним вкъщи от капака на тенджерата, защото нямаме чинии или да напуснем работата, която не харесваме!? Да, някой вероятно би ни се присмял и ще се произнесе, че този който иска да се лиши от подобен лукс е пълна откачалка. Това сигурно ще са хората, за които покоряването на планини, нощуването под звездите са тема табу. Наскоро позната сподели: „Боях се от промяната и се налагаше да върша работа, която не харесвам, за да водя нормален живот.” Когато настъпи моментът на осъзнаването се оказва, че действаме според очакванията на околните, а къде останахме ние, какво се случи с нашите желания …!?

Неумението да казваме „НЕ” предизвиква у нас дълбоки вътрешни конфликти.

Във възпитaнието на детето, като родители се налага да поставяме бариери и често това е свързано с „НЕ” – не пипай, не може, не трябва, не разрешавам, а то ни отвръща с – не искам, все думички, които носят отрицателен заряд и вещаят конфликти. Обикновено това се случва в ситуации, които са опасни за него и следва моментът на плача, риданията, умоляване… Какво се случва с нас – чувстваме се зле, че детенцето ни страда и е разстроено, а никой родител не желае това за детето си и отново прошепваме „ДА” с ясното съзнание, че не трябва.

Обичаме някого до полуда, даряваме му цялото си внимание, животът ни се заключва само в това да задоволяваме всяка прищявка на партньора  ни и отново сме забравили за себе си, а отсрещната страна дори не е наясно как обичаме кафето си сутрин. Дори нямаме време да прочетем няколко реда или да затворим очи за пет минути в тишината. Трябва ли да кажем „НЕ” или още не е настъпил подходящия момент!?

Текстът на Веселина Найденова е взет от сайта www.psiholozi.com с изричното съгласие на автора.