Жената и нейната социална роля: позволено ли ни е да имаме всичко?

| от Десислава Михайлова |

Когато Ева отхапва от ябълката на греха, тя не съзнава, че обрича женската половина на човечеството на столетия домакинска работа. От Античността до Новото време основните две задължения на жената са раждането на деца и грижата за дома. Рядко се замисляме, че тези отговорности се съчетават със селскостопанска работа или със съответната професия на нейния съпруг или баща, които тя подпомага ежедневно. Единствено дамите, които са имали късмета да се родят със сребърна лъжичка в устата, е можело да усвоят изкуство или да получат базисно образование.

Когато в края на ХVIII в. в Англия започва Индустриалната революция, отгласът от нейния транспортен и производствен „бум“ е в световен мащаб. Той променя не само икономиката, но и социалната политика и размества традиционните роли в обществото. Някои жени се сдобиват с професии, други успяват да се образоват и така стъпка по стъпка се стига до осъзнаването, че заслужават равни права с тези на мъжете. Ролите на съпруги, майки, дъщери и сестри вече не са достатъчни. „Бунтарството“ на нежната половина от света се усеща все по-осезаемо в обществото. Постепенно се появяват имена като тези на Жорж Санд, Мери Уолстънкрафт и Сюзан Б. Антъни. Възникват течения като това на суфражетките и дори в литературата се появяват героини, които искат нещо повече от това да бъдат добри съпруги като Джо от романа „Малки жени“.

Докато на Запад цари това социално „пробуждане“, картината на Изток е по-различна, като тук продължава да е подчинена на патриархалната традиция.

Макар XIX в. да е разцветът на Българското възраждане и национално-освободително движение, основната роля на жените продължава да е ограничена в грижата за поколението и домакинството. В новозараждащата се национална литература жените обикновено са „либето“ или „майката“, които ронят горчиви сълзи за своите борещи се мъже или са хубавиците, чиято нежна и непорочна красота провокира страстите на потисниците. Ако оставим това настрана обаче, те се явяват и основните пазители на традицията, хранители на обичаите в семейството, разказвачите на истории и изпълнителите на песни и танци.

Макар през това столетие българките да продължават основно да „въртят къщата“, това е и времето, когато някои от тях, също като посестримите им на Запад, се отърсват от оковите на традицията. Част от представителките на нежния пол като Сирма, Румяна и Янка хващат оръжието. Те стават не просто известни хайдути, но и войводи, начело на отряди, съставени от мъже и жени. Други се стремят към по-високо образование и стават учители.

През 1839 г. Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище в родния си Плевен. Това обаче не е единствената „жена-будител“. Сред известните учителки са още Баба Неделя, която не само преподава в редица български градове, но и участва в революционното движение, и Рада Казалийска, която освен даскал е и първата българска поетеса на новобългарски език. В навечерието на Освобождението се появява и първата българка, защитила своя докторат в Сорбоната в Париж, Анастасия Головина, която впоследствие се реализира в България като първата жена-психиатър.

Така през ХIX в. част от българските жени излизат от рамките на битовото си съществуване и започват да се занимават професионално с образование.

Когато през 1878 г. част от българските земи получават свободата си, вероятно е имало жени, които са се надявали на промяна в своето социално положение. Когато на 16 април 1879 г. Учредителното събрание в Търново приема първата българска конституция обаче, жените отново са поставени на заден план. „Всеобщото избирателно право” реално се отнася само за мъжете, които са навършили 21 години. Времената са различни и вече немалко българки са образовани. Именно те не са склонни да останат в патриархалното статукво.

Най-достъпният начин за социално издигане на жените продължава да е образованието.

През 1901 г. дамите получават правото да следват във Висше учебно заведение. Техните интереси не се ограничават само до хуманитаристиката, но включват и точните науки. През същата година се създава и първата женска организация – „Български женски съюз“ с председател Анна Карима. Целите на Съюза са за „умствено и нравствено повдигане на жената и подобрението нейното положение във всяко отношение“. Сдружението обединява в себе си местни организации и издава вестник „Женски глас“.

С течение на времето се появяват и други женски организации. Тяхната цел не се ограничава само в размяна на рецепти и съвети за бродиране, но засяга и наболели въпроси като тези за образованието на жените, упражняването на свободни професии и политическото им представителство. Върху техните плещи пада и голяма част от благотворителна дейност у нас. Сред най-известните българки, борещи се за равноправие, са Анна Карима, Димитрана Иванова, Мария Джидрова и Екатерина Каравелова.

Образованието и икономическото развитие отварят вратите на жените към различни професии.

В началото на ХХ в. обслужването на телефонните станции се осъществява почти изцяло от жени. По това време се появяват дами като Шенка Попова, която е една от първите професионални актриси, участвала в трупата на „Народния театър“ и Елисавета Карамихайлова, която е първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет.

За нарасналата роля на жената в българската икономика достатъчно говори Закона за защита на женския и детски труд от 1905 г., чиято цел е да защити евтиния женски и детски труд от тежките последици от него и от индустриалната конкуренция. Въпреки това, в общественото положение на жената продължават да съществуват редица ограничения. Нейна основна роля остава тази на съпруга и майка. В правните документи липсва понятието „майчинство“, а самият закон дава повече правомощия на бащата в едно семейство. Ако една жена остане вдовица също не я чака лека съдба. В случай, че тя реши да се омъжи повторно, същата трябва да иска разрешение за настойничеството над собственото си дете.

Продължилите десетилетия борби на българките да получат избирателни права се увенчават с частичен успех през 1937 г. Дори тогава те имат известни рестрикции.

Първоначално българките могат да гласуват в общинските избори, ако са навършили 21 години и ако са „майки от законен брак“. Няколко месеца по-късно определението търпи известно видоизменение и право на глас получават всички жени, които са навършили 21 години и са „омъжени, разведени или вдовици“. Малката победа е, че способността за участие в избирателния процес вече не е обвързана с репродуктивните възможности. На следващата година българките получават и правото да гласуват на парламентарните избори.

Първата по-сериозна промяна в положението на българките, както в законодателен, така и в обществен план, настъпва след 9 септември 1944 г. Същата година те придобиват равни избирателни права, а година по-късно са избрани и първите 16 жени-депутати. Жените започват да участват все повече в икономическото развитие на страната. Те започват да практикуват т.нар. „мъжки“ професии в отрасли като транспорта, индустрията, въздухоплаването и др. Дамите дори започват да преобладават в сфери като администрацията, образованието и медицината. Тази еманципация по съветски модел обаче е по-красива на хартия, отколкото в действителност.

В правните документи от този период жените се радват на „особена закрила“ и имат редица „привилегии“ по отношение на своята роля като майки. На документи това означава две години платено майчинство на база основна заплата, допълнителен платен отпуск при непълнолетни деца, право на „надомна работа“ до навършване на 6 години на детето. Има разлика между описването на социални „привилегии“ и реализирането им. За да докажат своите възможности наравно с мъжете, жените са гледали да не пропускат много години от професионалното си развитие. Ако са искали да се развият в сферата на сценичното изкуство например, нерядко е трябвало да избират да нямат деца или да имат само едно. На битово ниво остават вкоренените стереотипи за домакинството като „женска работа“ и за ограничеността на „по-слабия“ пол. Българките от този период е трябвало да бъдат образцови домакини, покорни съпруги, съвестни майки и изрядни работнички. Ако те са самостоятелни или живеят в съжителство без брак, самият закон им налага допълнителни условности.

Вятърът на промените от 1989 г. довява и изменения в нагласите на обществото спрямо жената.

Оттогава до днес обаче майчинството продължава да се смята за „привилегия“ на нежния пол. Реално законодателството защитава репродуктивните функции на дамите, но не им гарантира равни възможности или равно третиране, когато те изберат да съчетаят ролята на майки и професионалисти. Жената невинаги получава равно заплащане за труда си като колегите си мъже, заемащи същите позиции. Някои положителни правила от миналото се променят, но не към по-добро. Такъв е случаят, например, с възнаграждението през втората година майчинство. Ако нашите баби са разчитали на основното си възнаграждение, съвременните майки не може да се похвалим дори с минимална работна заплата през този период на отглеждане на детето.

Оставяйки настрана правната рамка, основният проблем пред съвременните жени е как да постигнат баланс между работата и личния живот. Тук те се сблъскват със силните патриархални традиции в обществото.

Определения като „кариеристки“ и „работохолички“ могат да се чуят често по адрес на майки, съчетаващи служебните си задължения с отглеждането на деца. От друга страна, тези, които не се задомят „навреме“ бързо биват поставяни в категорията „стари моми“. Нещо повече, немалко мъже и дори жени в България продължават да са убедени, че мястото на жената е у дома. Така съвременните жени се чувстват длъжни да се оправдават за житейските си избори и понякога се натоварват в повече, за да докажат, че могат да се справят с всяко предизвикателство.

Тогава възникват въпросите: наистина ли жената не може да съчетава различни обществени роли? Трябва ли винаги да избира между кариерата или грижата за децата? Може ли да има всичко? Тези въпросителни нямат еднозначен отговор.

Дори Маргарет Тачър не е била уверена в силата на нежната половина на човечеството и е смятала, че в най-добрия случай дамите могат „да се опитат“ да комбинират няколко социални роли.

Реално си зависи от характера на човека. Някои постигат това с лекота, а други на моменти чувстват, че губят почва под краката си.

Когато тази година светът спря за няколко месеца и „нормалното съществуване“ се измени, стана ясно, че жените могат да съчетават няколко социални роли едновременно. С цената на немалко пот, сълзи и чаши вино, разбира се.

Може би в този период на равносметки, повечето жени ще осъзнаят, че няма нищо лошо в това да искат нещо повече от живота, освен деца и изряден дом и не трябва да изпитват вина, когато отиват на работа, почиват или се отдават на своите интереси и хобита.