За да продължиш рода. За да зарадваш бабите. За да има кого да кръстиш на баща си. За да задържиш мъжа до себе си. За да вържеш жената до себе си да стои вкъщи и да спре малко с пътуванията и развитието. За да да си залепите счупените отношения. Защото вече му е дошло времето…
…Защото ако не го направиш, може някой ден да съжаляваш. Защото стана, без да искаш, и ти е жал да го махнеш. Заради обществения натиск. Защото всички така правят. Защото не знаеш какво друго да правиш с живота си…
…За да има кой да те гледа на стари години. За да изпълниш дълга си към държавата. А, да, и за да видиш гените си възпроизведени, така че някой да прилича на тебе, понеже обратното би било страшна загуба…
Вижте още:
Сред причините човек да реши, че иска да стане родител, има някои много токсични, чак леко страховити. Не им завиждам никак на милите деца, които идват на света заради подобни подбуди. За радост, родителството изобщо не се изчерпва с такива девиантни случаи на комбинация между нарцисизъм, лекомислие и следване на течението.
Обичаш го. Още преди да се е родило. Имаш какво да му дадеш, на какво да го научиш, какво да му покажеш, какво да споделиш с него.
Искаш да подариш на един все още несъществуващ малък човек сигурно, спокойствие, щастие, любов, внимание, среда за развитие и растеж, опора. Дом. И се чувстваш на място в отношенията си, можеш да видиш в човека до теб вчерашното дете и утрешния родител.
Случва се и по този начин. Иска ми се дори да вярвам, че той е по-честият.
Откривам и у себе си, и у хората около мен още една причина за желание да си родител. Такава, за която сякаш се говори по-рядко или почти никога. Тя стои на границата между основанията, породени от его, и базираните на алтриузъм такива. Може би защото в резултат на нея детето дава на родителя не по-малко от това, което родителят дава на детето. Тази причина се нарича носталгия.
В течение на собственото си порастване и остаряване, ние преминаваме през процес на непрекъсната загуба и раздяла. Губим невинността си, вярата си в чудеса, ентусиазма си за дреболии, дори магичното усещане да бъдем запленени от силата на вълшебна история във филм или книга.
Разделяме се с детските си приятелства, с домашните си любимци, с бабите и дядовците си, рано или късно с родителите си. А наред с тях и със свободата, безгрижието и неограничените бъдещи шансове и времето преди нас, които остават безвъзвратно в детството и в младостта.
С празните от ангажименти часове за следобеден сън неусетно си заминават и вътрешното усещане за лично безсмъртие, и непоклатимата вяра, че дори небето не е граница. И простички дреболии като това вашите да ти направят топла супа, когато понастинеш, а баба ти да ти постеле прясно изпрани чаршафи.
Не можем да върнем тези преживявания, усещания и хора, а спомените за тях ни изненадват в неочаквани моменти.
Например с аромата на домашна гозба, който се разнася от чужд балкон в някой квартал, само за да ни върне за миг някъде, където никога повече няма да ни е позволено да се приберем.
Вижте още:
Дори ако превърнем себе си в един от онези хора, които се кълнат във всичко свято, че по тяхното байтошово, байкостово, байсакскобурготско (или който когато е бил на по десет) време е било къде-къде по-хубаво, не можем да се превърнем в деца. На 12 е забавно да се мислиш за Питър Пан. На 40 е тъжно и леко смешно, сори.
Невъзможността да пораснеш сред кубчетата на килима в хола, да избягаш от час по география и да вървиш бос и устремен към най-щастливите си студентски години се преражда в един последен шанс за теб. Да подариш на някой друг ефимерния период на безоблачното детство.
Някой друг може да дойде като твоя собствен наследник от детската песничка, който „извършва геройски бели“, за да се научи как да реди на пода влакчето с парен локомотив, да пише с неуверени буквички до Дядо Коледа и да прочете Хари Потър за пръв път, когато ти вече не можеш това и си забравил как да говориш с езика на детството.
Някой друг ще открие емблематичните за своето детство игри и истории, а ти ще можеш да ги преживееш през очите му и да се погрижиш нищо да не нарушава красивия му детски свят с твърде ранно порастване. (И по възможност да го пазиш от екрани, докато това ти е възможно).
Има нещо утешително в мисълта, че на света ще има майки, бащи, баби и дядовци винаги, докато има деца. И при всичкия егоизъм на цялата тази концепция вярвам, че тя всъщност може да бъде една хубава и щастлива за всички участващи причина.
Стига родителят да има желанието да подари на детето си щастието и свободата на това да си малък, обичан и обгрижван, а не да се опитва да го напъха непременно в калъпа на собственото си детство или на непостигнатите си тогава амбиции и мечти.
Вижте още:
