Не съм перфектна майка. Често греша. Още с първите дни от появата на моето дете и борбата с кърменето, по-късно и коликите, „безпричинния“ плач, който не разбирах, осъзнах, че никога няма да бъда перфектна. Нито аз, нито която и да било майка.
Осъзнах, че това да се опитваш да контролираш всичко и да се стараеш да се справяш перфектно, може единствено да те докара до тревога, след това безсилие, вина, самообвинение, гняв…Колкото по-рано всеки родител стигне до осъзнаването, че не може и няма нужда да бъде перфектен, толкова по-леко е живеенето занапред.
Достатъчно е да си достатъчно добър родител. Толкова колкото можеш, толкова колкото се опитваш. Осъзнах, че следвайки интуицията си, доверявайки се на вътрешния си компас и научавайки се да мислиш крачка напред, нещата се получават много по-естествено, отколкото ако опитваш да бъдеш такъв, какъвто не си.
Избрах да се доверя на този вътрешен извор, който сякаш поколенията преди мен са създали и захранили с познания. Избрах да чувствам и да откликвам. Избрах да прегръщам и да обичам. Избрах да не пестя думите на подкрепа и поощрение, особено, когато наблюдавам усърдието, дори не-увенчано с успех. Избрах да казвам: „Браво!“, „Чудесно се справи“, „Успя“, „Гордея се с теб“ и „Опитай пак“, „Положи усилие, можеш“.
Вижте още: Перфектната Instagram майка е вредител: как да я познаем
Избрах да държа за ръка детето си, когато търси подкрепата ми, да тичам, когато иска да тичам, да скачам, когато се страхува да скача сама. Избрах да чувам, когато ме вика, да отговарям на всеки въпрос, да гледам, когато ми показва.
Срещам момиченца, които искат да играем „на кукли“, когато видят как играем с моето дете. Чувам редовно „Виж и мен, мога и аз“, когато поощрявам усилията на дъщеря ми. Случи се непознато дете да ме хване за ръка и да иска да играя и с него в пясъчника, забелязало, че усърдно греба с лопатката до моята дъщеря. Друго ме нарече „мамо“. Трето искаше да се пързаляме заедно, видяло, че съм там, до моето дете.
Вижте още: Децата, тази свещена каста
И се замислих колко много имат нужда от това да си там, до тях. Да ги чуваш, да ги виждаш и да откликваш. В момента съм там поради обективната причина, че детето ми е на две години. Но бих била и на пет, и на осем, винаги когато тя има нужда от мен. Не върша нещата вместо нея, а я оставям да опита сама, „позволявам“ ѝ да падне, а след това съм там, за да сложа лепенка на ожуленото, насърчавам я да се старае, макар и да се разочарова ако не успее, разрешавам ѝ да поплаче, да се разгневи, да каже „не“. И съм там, ако има нужда да изтрия сълзите ѝ и да я подкрепя с прегръдка.
Децата имат нужда от родителите си, за да учат за света, за отношенията, за любовта, за правилата, за честната дума. Когато обещавам винаги изпълнявам, дори тя да е забравила какво е помолила/поискала. Уча я на истина и лъжа като аз самата никога не я лъжа – нито за щъркела, нито за бонбоните в шкафа, нито за живота. Казвам, когато на мен самата ми е трудно, когато ме е страх, когато съм ядосана. Защото това е човешко, нормално, присъщо на всеки от нас. Често греша. Понякога викам. Винаги казвам “Съжалявам”. Извинявам се, когато сгреша. Защото честа родителска грешка е да се правим на безгрешни, всемогъщи, всезнаещи. Не не сме. И признавайки си, ние учим на честност. А тя все по-честичко липсва.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
