Мама ми каза, че не е добра идея да ходя на къмпинг, след като цикълът ми закъснява вече 136 дни, а коремът ми расте с главоломна скорост, въпреки че не пия бира.
Но какво разбира тя, която е била в такова състояние преди повече от 30 години? А и в банките за платени изображения е пълно със снимки на красиви усмихнати бременни, които се разхождат по плажа, хванати за ръка от мъжа, който ги е забременил (може би).
Отиваме в любимата кръчма в любимия къмпинг. Посрещат ни обичайните заподозрени – рибарите, кръчмарите, барманите, бившо мое гадже, което констатира, че май ще родя всеки момент. Надявам се, че не е прав.
Първият сигнал, че къмпингът по време на бременност може би е грешка, идва маскиран като внезапен, опустошителен запек. От онези, по време на които се чувстваш като Скалата докато се набира на мускули върху останките от разпадащ се небостъргач: с отчаяни ръце, оставящи потни следи по стените на банята, физиономия на нечовешко усилие от седалищно раждане на тризнаци и викове „Умирам, мамоооооо“.
Все пак всичко минава и от първата здравословна изненада за това море остава един хемороид. Той ще си остане до края.
Отиваме на плажа: най-сетне. Първи досег с морето чак в средата на юли. А и кучето никога не е виждало море: ще се зарадва.
Оставаме под чадъра, където заспивам блажено, докато кучето рие дупка с размерите на кратера на полуостров Юкатан и лае свирепо всеки, който минава с чадър или надуваем дюшек. Не иска да влиза във водата, мокри се само колкото да се изтръска след това върху плажуващите.
Когато се събуждам, съм изгоряла. Това е странно, защото кожата ми не е бяла като мляко и не изгарям лесно. Този път обаче съм успяла. Мъжът ми се е справил още по-добре. Гърбът му прилича на сварен омар с тежко кожно заболяване.
Това че сме като странни хора от Габрово, които за първи път отиват на море и изгарят, защото не знаят, че това се случва, когато заспиш на плажа, не ни сломява и прекрасният морски уикенд продължава. Вечерта се разхождаме по плажа, мъжът ми пие бира и съзерцава залеза над реката, аз се мъча да преглъщам онова подобие на бирена лимонада, Ариана радлер, а кучето подтичва доволно без да се доближава до водата.
Внезапно сме атакувани от рояци папатаци с мащаба на библейското бедствие със скакалците. Злите твари правят на решето всеки открит и почти всеки закрит милиметър от изгорелите ни туловища и когато стигаме до караваната в луд бяг, вече имаме нужда от кръвопреливане.
За разлика от симпатичния кърлеж, който суче от крака на мъжа ми. Тайничко злорадствам, тъй като наскоро пих антибиотик заради антитела на лаймска болест. Никога преди не бях хващала кърлеж, но откакто забременях, сякаш имам късмета на аутистична еднодневка и имунитета на Фреди Меркюри в последната година от живота му.
Нощта идва на къмпинга бавно. Комарите се оттеглят, деликатен бриз носи миризмата на сол и черупки на рапани, гнездата на птиците тъмнеят в короните на тополите. Долитат весели детски гласчета, крясъци на корморани и…“бясно карай на червено…“. Ретро чалга парти, супер.
Никога не съм чувала чалга на този къмпинг, но това няма да ме разстрои. Нито ще го направи факта, че съм забравила възглавниците и ще спя върху смачкани бански. На морето сме, всичко е наред. Навивам алармата за 4ч, за да затворим прозорците на караваната, че в 5 ще пръскат с отрова за комари. Будя се в 12,1,2 и 3 за уриниране, след което в 4 съм будна за алармата. Нещо имам киселини.
В 5ч. се будя от миризмата на отровата за комари и папатаци. Някаква гняс, която прониква във всяка пора, отверстие и лигавица. Нещо не ми е добре, но успявам да заспя…до 6ч, когато се събуждам с обилно повръщане.
Кучето е в паника, аз плача искам система с деган, но лекарят ми казва, че мога да взема само натриев цитрат за деца. Прикована съм за леглото, като изключим мъчителните довлачвания до тоалетната, която се намира само на километър разстояние.
Към обяд съм с температура и лежа в жегата, увита в спални чували с поглед на 108-годишен мъдър балиец, който си взима сбогом с живота. При това положение, мъжът ми сякаш най-после се отърсва от морската си еуфория и за първи път от два дни признава, че това море може би не е някаква нирвана и май трябва да се прибираме.
Така и правим. След няколко часа сме в София и светът изглежда малко по-красив, може би заради температурата. В крайна сметка, мама беше права.
