Защо им празнуваме „Хелоуина“ на американците?

| от |

„Я, Пикасо!“ казва петгодишният ми син, виждайки портрет на Дора Маар. Детето знае кой е бащата на кубизма не защото е гениално и от малко има познания в областта на естетиката и изящното изкуство, а защото има книжка за оцветяване. Книжката е с лица – на хора, бикове и пр., извадени от картините на Пикасо. Оцветяваш някоя крива глава, рисувана от Пикасо, изрязваш я, прокарваш ластик и си правиш маска. Благодарение на една проста книжка за оцветяване синът ми разпознава Пикасо, когато го види, за всеобща почуда и възхищение на околните.

По сходна причина на 6 години дъщеря ми знаеше кой е Ботичели. Имаше неговата Венера на картонена кукла, която при желание можеш да обличаш в различни дрехи.

А знаете ли защо синът ми не си прави кукерски маски или защо дъщеря ми няма кукла лазарка със сменящи се дрехи, от която да научи елементите на традиционната носия? Такива книжки или играчки не съществуват, не са направени.

Има чужденци, които не се хванаха на новината, която обиколи родния интернет, че Валентино използвал български шевици в колекцията си есен/зима 2016. Ами хората различават българска от литовска шевица, понеже са получили  подарък шал, създаден от една млада българска дизайнерка. Откак тя прави страхотни шалове с мотиви от националните шевици, търсенето на подарък за чужденец е една идея по-лесно. Самата аз имам такъв шал и го нося редовно. Даже вече  правя разлика между самоковска и шуменска шевица.

Ясно е накъде бия, нали?

Нито ние, българите, нито чужденците имат съмнение, че кукерите са безкрайно интригуващи, лазарките са секси, нестинарството е мистериозно, а мартениците са супер готини. Може да се оплакваме всяка година покрай Хелоуин или св. Валентин как не зачитаме родното, но това просто не е така. Справка – посещаемостта на фестивала Сурва в Перник нараства лавинообразно с всяка следваща година. През май, по време на празника на Св. Константин и Елена, по странджанските села, където се правят нестинарските танци, няма да е зле да помислят да сложат видео стени като на рок концерт, понеже ако отидете просто така, няма да видите и чуете нищо от тълпата (като за добре посетен рок концерт), дошла специално за това. Сума ти фестивали за рок, инди, техно, рейв музика угаснаха след второ-трето издание, но фолклорният фестивал в Копривщица си е жив и здрав и все по-мащабен. Там от години ходят чужденци – японци, финландци, австралийци, които пеят български фолклор по родните си места. Вярвате или не, тези хора безпогрешно различават песен от Трънско от тракийски напев. Броят на фолклорните фестивали, които се организират в последно време, нараства непрекъснато. И това е чудесно. Не е чудесен начинът, по който да стигнеш до тях например (с кола иди друг транспорт), нито начинът, по който се организира сметосъбирането, та боклуците месеци наред после задръстват околните поляни, да не говорим за храната, която се предлага. Освен това е доста тъпо да отидеш на някой манифест на родната обредност и да те посрещнат със сергии с  тениски на СССР или чаши с Путин.

Да твърдим, че към родното и традиционното липсва интерес е родно и традиционно, но не е вярно. Интерес има или е лесно да бъде провокиран. Няма чужденец, озовал се март месец в България, който да не си сложи мартеница. Световноизвестният кубински джаз пианист Роберто Фонсека, даже си я носи целогодишно.

Можем да се оплакваме от глобализацията и тоталната комерсиализация на културата, докато продължаваме да си купуваме „Слънчогледите“ на Ван Гог на чадър и айфеловата кула на магнитче, но истината е че този тип маркетинг върши своето – и стига да е адекватно опакован, помага да попритурим нещо върху общата си култура.

Колкото до американците, които не носят мартеници, а пък ние им празнуваме Хелоуина, те безпогрешно надушват и най-малката възможност да се изкара някой грешен долар – било от бензинов кладенец, било от нечия традиция. Пицата например, щеше да си остане южноиталианска кулинарна особеност, ако американците не бяха решили да я превърнат в основен метод за изхранване на света. Или пък  китайските бисквитки с късметче? От онези, дето разчупваш пържената тестена коричка и вадиш листче с някакво послание (предполага се, изпълнено с типична китайска мъдрост).

Може да си мислите, че са някаква конфуцианска традиция, но не са, те са Made in USA. Хората са измислили начин да печелят от нещо, опаковано като чужда национална традиция. И ако държим целия свят да разбере за нашите мартеници, които и без друго се произвеждат в Китай, просто трябва да ги предлагаме по адекватен начин.  А това предполага, когато турист влезе в роден музей да не го посреща намусена разпоредителка и да не му искат допълнителна такса за тоалетна, която при това, в общия случай е доста мръсна. Тези неща са по-бавни и стават с натрупване, но дават по-добър ефект от поредния правителствен конкурс на тема национално лого. Вероятно даже излизат и по-евтино. А ако посетителят на изпроводяк си купи я магнитче за хладилник, я платнена торба за пазар със сувенирна стойност – берекет версин.