В лапите на детските градини

| от Цветелина Димитрова |

Първи учебен ден! Обличам дъщеря си с бонбонеста рокличка, взимаме цветята, лисвам чаша с вода и през цялото време не спирам да говоря колко е пораснала, колко много приятели ще има, колко много и интересни неща ще начучи в така бленуваната и чакана от мен детска градина!

Влизаме, обуваме пантофите, запознаваме се с усмихнатата учителка, подаряваме цветята и малката изчезва от погледа ми. Преглъщам трудно, чувствам се като предател, но детето трябва да се „социализира“.

В следващия момент се оглеждам, колко много гардеробчета, преброявам ги – 35, надписани!

Когато пролетта кандидатствах за градината, обявените места бяха 25, което ми се стори прекалено много. За тях се грижи една учителка и една „лелка“, но тъй като съм наясно, че все пак има недостиг на места, решавам, че 25 все пак е приемлива цифра.

Ясно е, че не сме Великобритания, където за 10 деца се грижи 1 учителка, да не говорим за Норвегия, където пък отношението деца/персонал се редуцира до 5 към 1.

Записването на още 10 „бонус“ деца обаче ме вбеси. Познати, чиито деца също ходят на детска градина ме „успокоиха“ : „ И при нас е същото, като няма места какво да се прави, влез в положение на родителите. “ и „ Не се притеснявай, те никога не ходят всичките“ или „Защо не я прати в частна, не знаеше ли, че са толкова?“ . Не, не знаех.

Струва ми се някак нередно две жени да отглеждат 35 тригодишни хлапета, а в същото време родителите да изискваме от тях да бъдат спокойни, да не викат, да обгрижват децата. Едва ли има нормален човек, който да се справи с напрежението от работа с толкова много деца на такава възраст.

В социалните мрежи и по телевизията постоянно се въртят видеа, на които виждаме малтретирани или унижавани деца. Хората се възмущават, едни и същи лица се появяват в сутрешните блокове да дават обяснения и три дни по-късно, хистерията затихва. До следващия път. И персоналът, поставен да работи в такива условия, не носи вината за тези случки в голям процент от случаите.

Най-малкото, което би могло да се направи от институциите, е поставянето на задължително видеонаблюдение в държавните детски градини.

Не е нормално да се надяваме да има болни деца, за да има място за спане и игра на собственото чедо. Не е нормално възпитателите също да се надяват да има болни деца, за да имат по-малко чифта ръце за миене и крачета за обуване.

Не е нормално държавата да позволява това, защитавайки го правно. Оказва се, че има т.н директорска квота, приемаща на вътрешен съвет „ болни“ деца, извън кандидатстващите през системата (ИСОДЗ).

Съвсем легално : „Според решение на работната група на СО броят на болните деца не трябва да бъде повече от 10“. Е, явно до 10 деца са 10 деца! Дали болни, дали платили си, няма значение. Факт е, че броят нараства, а с това обратнопропорционално качеството на грижата.

Очевидно е, че за подобряване на качеството е необходимо или групите да са по-малки, или персоналът да е повече. Но тогава възниква проблемът с ниските заплати, трудната работа и тежката задача да възпитаваш бъдещето. Непривлекателна професия, на изчезване.

Проблемите в детските градини са много, а мерките, които трябва да се вземат – спешни. И ако държавата не се събуди и не промени нещо, не бива да се учудва, когато се изнесе следващият доклад за млади българи, емигрирали в Норвегия.

 
 


Повече информация Виж всички