Родителските срещи не са единственият начин за родителя да контактува с учителите на детето си. Нее, далеч по-разпространени са родителските обаждания по време за вечеря и непредвидените визити на родителя в училище, за да обсъдят нещо много важно. Винаги продължават минимум 40 минути. Разбира се, притесненията и обратната връзка на родителите са нещо напълно нормално, по-странно щеше да бъде не е така, а с решението си да сме педагози, ние, учителите, се съгласяваме информирано с приемливите загуби на ненормирано време, извън работното ни такова. Случва се да имаме чувството, че винаги когато не проверяваме контролни и проекти за домашно, сме в среща или телефонен разговор със загрижена майка. Или баща, но по-често са майките – не че на бащите не им пука, напротив, но май обикновено предпочитат да оставят тази битка на жената у дома, която със сигурност няма да пропусне да се заеме със задачата.
В диалога с родители и ние можем да ревизираме подхода си и да видим различна перспектива. Можем и да успокоим някои родителски терзания и притеснения и да дадем на хората по-ясна картинка за напредъка на техните деца. Можем и да дадем препоръки. Но по-често ги получаваме. Родителите често ми оставят впечатлението на хора, убедени, че могат да свършат работата ми по-добре от мен и от колегите ми, независимо че са в съвсем друга сфера и много от тях никога не са общували с повече от две деца накуп (като тези две деца са собствените им!). Замисляла съм се, неведнъж, дали в ролята си на родител, и аз не се държа по абсолютно същия начин с преподавателите на своите деца.
С времето и с опита се убеждавам все повече, че няма никакъв начин да угодиш на всички родителски желания – просто всеки от тях има различна представа за това кое как се прави правилно. Понякога – логична и заслужаваща внимание, друг път – на кантар с твърдения, че „аз щях тая държава да я управлявам по-добре“ и „аз тоя гол щях да го вкарам оттам“.
Ако се придържаме към учебния план стриктно, тогава не остава поле за въображение. Ако си позволяваме импровизации и отклонения от него, тогава как ще си научат децата важните неща за НВО и впоследствие за матури. Ако сме строги – стресираме ги. Ако сме либерални и опитваме да им влизаме в тона – липсва дисциплина, каква е тази анархия. Ако даваме много домашни, не им оставяме свободно време. Ако се въздържаме, оставяме ги да си губят времето от малки и не ги подготвяме добре. Ако нямаме изявени фаворити и проявяваме еднакво равно отношение, не се опитваме да разберем децата и да влезем в тяхното положение и не ги стимулираме, не градим доверие помежду си. Ако поощряваме някои деца и правим забележка на други въз основа на поведението им, значи ги слагаме в клишета и стереотипи и ги комплексираме.
Все неща в този дух, но с тях сме свикнали, търпят се. Истинският проблем идва, когато родителското отношение показва, че съответният човек не познава добре детето си или не знае какво и защо би било полезно за него в класната стая и изобщо в рамките на училището и учебния процес. Понякога родителите познават децата си в една светлина вкъщи, а ние в училище ги виждаме в съвсем различна – двете неща не се изключват взаимно, а се допълват и така можем да достигнем до цялостната картинка за ученика. Именно заради това в някои ситуации си струва да ги чуем и да потърсим заедно изход от ситуацията.
Така е например, когато родителят сподели, че детето му е срамежливо и неуверено.
Понякога в клас такива деца имат социална маска на фалшиво самочувствие, вдигат шум, правят бели, създават проблеми. Ако родител смята, че детето му е срамежливо и неуверено, това може да се дължи на няколко причини и е важно да стигнем заедно до дъното на това, което може да го причинява. Тази липса на увереност всъщност може да се дължи на това, че ученикът не разбира предмета в клас, така че е твърде срамежлив, за да се включи с нещо по учебния материал и опитва да компенсира и изпъкне с друго поведение. Възможно е също така да е имало минал инцидент в училище, който е сринал самочувствието му или като цяло да изпита затруднения със социалните контакти. Това дори може да е признак на тормоз, тъй като те не чувстват подкрепа от връстниците си.
Твърденията, че детето е свръхнадарено, може да са подвеждащи.
На хартия и в статистиката с оценки това е нещо добро, стига да отговаря на действителността и на реалните възможности на детето, защото понякога талантите и уменията разкриват далеч повече възможности от оценките. Родителите може да твърдят, че детето е свръхнадарено, ако детето им каже, че му е скучно в училище. Може би то намира работата по-бърза и по-лесна за вършене от някои други ученици, но понякога скуката идва като оправдание на мързел, нисък интерес и ниска мотивация. В някои от тези случаи скуката може да значи точно обратното на „свръхнадареност“ – тоест, че детето всъщност се затруднява с материала или с разбирането защо този материал е важен за него, независимо че това може да не е отразено в оценките му.
Интровертността също може да маскира проблем.
Родителите често смятат, че ако детето предпочита да си играе само в по-ранна възраст, или да не участва в някоя от формираните компании в класа в по-късна, това е причина за безпокойство, но всъщност обикновено не е повод за безпокойство. Напълно окей е човек да прекарва време сам, ако се чувства самодостатъчен и не се нуждае от непрекъснато внимание, валидация, одобрение, занимание от външна страна – всъщност обратното е по-голям проблем и при някои деца и изобщо хора, които дават вид на екстроверти, именно такава е истинската ситуация.
Когато родителите споменават интровертността на детето пред учителя, те се притесняват, че детето им не се свързва или социализира правилно с другите деца. Пак казвам може да не е така. Действителния проблем е друг – възможно е изолацията, която детето само си избира, да не се дължи на интровертност, а на смущение и неумение да си общува с връстниците си, въпреки че всъщност копнее за това. Извън тази хипотеза няма нищо лошо в това да сте по-естествено интровертни и наблюденията ми са, че такива деца често са склонни да развият високо ниво на креативност и въображение. В училище обаче и по-късно в живота те вероятно ще трябва да свикнат да работят в групи така или иначе, тъй като, за съжаление, индивидуализмът все още не се цени особено в днешно време.
Има и едно притеснително поведение, което родителите невинаги забелязват, а следва да му се обърне внимание – ако детето изобщо не говори за училище.
В такива ситуации те често презюмират, че то се чувства добре в училище и няма проблеми, затова и не споделя и не се оплаква. Възможно е обаче това да е повод за притеснение, ако означава, че училището го потиска, че не може да се свърже добре с предметите си или със съучениците си. Изключение правят съвсем малките деца – при тях припомнянето е по-трудно и може просто да не им се разказват конкретни случки, въпреки че ги оценяват положително. При по-големите мълчанието често индикира повод за тревога, но да ги разпитвате не е правилният начин. Ако опитвате да завържете разговор, все пак ги попитайте нещо конкретно, вместо да ги карате да разказват за деня си. И не ги питайте в момента, в който влязат през вратата си. И ги слушайте, когато ви заговорят, може да стигнат и до темата с училището.
Вижте още:
