Родителството е пътуване, което започва с първия плач и никога не свършва истински. Но то се променя. Преходът от "родител на дете" към "родител на възрастен" е един от най-тихите и най-дълбоки уроци в живота.
Когато детето е малко, ролята ни е ясна - ние сме закрилници, учители, водачи. Ние поставяме граници, вземаме решения, носим отговорност. Любовта ни се изразява в грижа, контрол и постоянна бдителност. Но с времето детето пораства и започва да има свои идеи, свои избори, свои грешки. Трудният момент идва, когато трябва да приемем, че вече не сме центърът на неговия свят и че нашата роля се е променила. Вместо да казваме "направи така", започваме да питаме "ти как мислиш?". Вместо да предпазваме от всяка грешка, позволяваме опита да бъде учител.
В съвременната психология се говори за нов етап в развитието, наречен "възникваща зрялост" (emerging adulthood). Терминът е въведен от американския психолог Джефри Арнет в началото на века и описва периода между 18 и 29 години като отделен жизнен етап, който се различава както от юношеството, така и от същинската зрялост.
Това не е просто "закъсняло порастване", а нов културен и психологически феномен, продиктуван от по-дългото образование и променения пазар на труда. Това е време, в което се изгражда ядрото на личността в нейния "възрастен" вариант - с автономност, отговорност и устойчива идентичност. В същото време е и период на повишена тевожност, заради наскът да бъдат правени "правилини" избори, икономическата несигурност, неопределеността на бъдещето.
Ако преди 40 години на 21г. човек вече е имал семейство и кариера, днес този процес често продължава до след 30-тата година. Често в стремежа си да помогнат обаче, родителите несъзнателно саботират зрелостта на своите деца.
По данни на Евростат, средната възраст, на която младите хора напускат дома на родителите си, е около 26.4 години. Българските мъже напускат дома средно на 32 години, а жените на около 28.
Периодът на възникващата зрялост има пет основни характеристики:
Проучване на идентичността: Младите хора експериментират с различни кариери, ценности и партньори. Те се питат: "Кой съм аз всъщност и какво искам от живота?".
Нестабилност: Чести смени на местоживеенето, работата и социалните кръгове. Това е времето на най-голяма житейска динамика.
Фокус върху себе си: Това не е егоизъм, а период на самодостатъчност. Младежите нямат ангажиментите на родителите си (деца, ипотеки), което им позволява да развият уменията си и да разберат собствените си нужди.
Усещане за "междувековно" състояние: Когато ги попитат "Чувствате ли се възрастен?", повечето отговарят: "В някои отношения - да, в други - не". Те поемат отговорност, но често все още разчитат на емоционална или финансова подкрепа.
Епоха на възможностите: Време на голям оптимизъм. Повечето млади хора вярват, че ще намерят перфектната работа и "правилния" партньор, независимо от трудностите в момента.
Всички тези характеристики поставят родителите пред труден избор - да помогнат, или да оставят нещата да се развият по естествен път?
Съвременните родители на "пораснали" деца (поколението на "Бумърите" или поколението Х) са имали съвсем различен времеви график - на 22-24 години вече са имали професия, а често и брак, затова възприемат проучването на идентичността на своите деца като "лутане" или "мързел".
Друга съществена разлика в мисленето на родители и деца е как възприемат успеха. Някога успехът беше линеен - завършваш, започваш работа, купуваш жилище, сключваш брак (всичко това до към 25-30 г.). В днешно време обаче човек може на 30 г. да напусне корпоративната си работа, за да започне от нулата като фрийлансър или да учи нещо съвсем ново.
Ако един родител не се чувства сигурен в своя свят или съжалява за определени избори, той подсъзнателно се опитва да "редактира" живота на детето си, за да му спести болката, която той самият е изпитал.
В един несигурен свят (икономически кризи, пандемии, технологични промени), родителите вярват, че ако дават съвети и следят всяка стъпка на детето, те го предпазват. Това невинаги е така - най-малкото защото децата ни живеят в съвсем различен свят от този, който ние познаваме.
Ето най-честите капани, в които може да попадне родителят на пораснало дете:
Нежелани съвети: Третирането на 30-годишния човек като на 13-годишен. Когато давате непоискани съвети за кариера или връзки, вие изпращате подсъзнателно съобщение: "Аз не вярвам, че ти можеш да се справиш сам".
Емоционално изнудване: Изречения като "Ние толкова сме жертвали за теб, а ти дори не се обаждаш" само увеличават дистанцията.
Нарушаване на границите: Неочаквани гости без предупреждение или очакване те да прекарват всеки празник задължително с вас.
Финансово "корумпиране": Помощта е нещо добро, но когато тя се използва като инструмент за контрол ("Аз ти плащам наема, затова ще слушаш какво ти казвам"), тя спира развитието.
За да поддържате "нормални" и топли отношения, е необходима смяна на гледната точка - преминаване от йерархия към партньорство. Най-важното е да помним, че в основата на всички търкания обикновено стои обич, която просто трябва да намери своя нов език.
Бъдете "Консултант", а не "Мениджър": Консултантът дава мнение само когато бъде попитан. Уважавайте правото на детето си да прави собствени грешки.
Изградете собствен живот: Най-големият подарък за едно пораснало дете е да види родителите си щастливи и ангажирани със свои хобита и приятели. Това снема от него тежестта да бъде единственият източник на смисъл за вас.
Активно слушане: Интересувайте се от техния свят, без да го съдите. Дори ценностите им да се различават от вашите, приемете, че те са техният избор.
Ясни граници: Уговорете си правила - кога се чувате, кога се виждате. Предсказуемостта намалява напрежението.
Ключовата истина: Любовта към малкото дете се изразява в грижа и закрила. Любовта към порасналото дете се изразява в уважение и пускане.
